Робърт Дохърти - Зона 51 - Екскалибур

Оливети премигна учудено. Не можеше да повярва, че са го уцелили. Нановирусът премина на максимален режим, подканвайки го да продължи да действа. Той премести прицела върху темето, което се подаваше иззад тялото, което бе прострелял вече два пъти. След това натисна спусъка.

Куршумът удари Лексина точно между червеникавите котешки очи и се заби в мозъка й.

Оливети увисна на въжетата. Животът бързо напускаше изстиващото му тяло. Някъде от много далеч долетя изненаданият вик на Макгро. Оливети се извъртя в обратна посока и откри, че някой се приближава по корниза към тях, като използва поставената от Макгро осигуровка.

Макгро бе застанал на тясната площадка, вдигнал пикела за удар. С предсмъртно усилие Оливети изправи пушката и натисна спусъка. От отката тялото му се завъртя, удари се в стената и увисна на въжетата.

Първите няколко куршума попаднаха в гърдите на непознатия и от изходните отвърстия на гърба му бликнаха фонтанчета кръв. Тялото му политна от корниза и увисна на няколко метра по-надолу, задържано от въжето.

Макгро се върна при плитката кухина и отново се зае да дълбае с пикела.

Търкот едва не полетя надолу, когато въжето пред него рязко го дръпна. Вкопчи се с ръка в една издатина, а с другата посегна и бързо откачи въжето. За всеки случай премести автомата така, че да е на гърдите му. Едва тогава продължи. Беше чул изстрелите и не знаеше какво може да го очаква.

Когато стигна ръба откри, че корнизът свършва. Нямаше никаква представа дали ще може да стъпи някъде от другата страна. Сърцето му блъскаше в гърдите.

Ако не успееше да се закачи с крак оттатък… ако там въобще няма на какво да се стъпи… Търкот разтърси глава, за да прогони неканените мисли. Макар и увиснало, въжето продължаваше зад ръба. Той протегна ръка, улови се за един щръкнал камък, после заопипва слепешката с крак. Най-сетне докосна продължението на корниза, опря се и се прехвърли от другата страна на ръба.

Първото, което видя, бе увисналото на въжетата тяло на Муалама. Чернокожият археолог беше мъртъв. На няколко метра зад него някакъв непознат копаеше в тясна пещера, пред която лежаха три вкочанени трупа. А в пещерата стърчеше забитият в леда Екскалибур.

Търкот се държеше с двете ръце за скалата. Непознатият бе изцяло погълнат от работата си и още не го бе забелязал. Но докато заобикаляше Муалама, мъжът неочаквано се извъртя и вдигна пикела за удар. Търкот нямаше никаква възможност да се защити. Не му оставаше друго освен да чака удара, втренчил поглед в налудничавите очи на другия.

Мъжът плъзна поглед върху якето на Търкот и го закова върху емблемата на Специалните части. На свой ред Търкот забеляза обозначението на непознатия — триадата от пистолет, котва и орел указваше, че принадлежи към военноморските „тюлени“. Погледите им се срещнаха, пикелът в ръцете на непознатия увисна във въздуха. Програмата, въведена от стража, се опитваше да надделее над десетилетната школовка на „тюлена“.

Пикелът разцепи въздуха и удари найлоновото въже, което прикрепваше „тюлена“ за скалата. Търкот можеше да се закълне, че устните на мъжа се разкривиха в мъчителна усмивка миг преди тялото му да полети в пропастта и да повлече след себе си и убития му партньор. Търкот стъпи на площадката, вперил поглед в меча. Дръжката му сияеше, сякаш бе уловила лъчите на залязващото слънце. Върху ножницата бяха гравирани рунически символи.

Търкот извади от колана своя пикел и продължи да дълбае леда.

Арарат

Майор Бригс откри огън, но куршумите отскачаха от бронята на най-предния кортад. Бригс изруга и се дръпна зад стената преди златистите мълнии да го застигнат.

— Лоша работа — подметна той на Яков и Какел.

— Може би оръжията им са опасни за Главния страж — замислено каза Яков.

— Е, и? — попита Бригс, който стреляше на сляпо, без да подава глава зад ъгъла.

— Ако се качим до пирамидата, няма да могат да ги използват.

— Това е… — почна Какел, но в същия миг една от мълниите отскочи от стената, удари го в гърба и той се строполи в несвяст на пода.

— Дявол да ги вземе! — ядоса се Бригс и отново подаде автомата зад ъгъла. Следващата мълния изби оръжието от ръката му. Златистата топка обгърна тялото му и той се просна по очи.

Яков разбра, че няма време за губене, изтича при мостика, водещ до Главния страж, и заобиколи по тясната площадка до другата страна.

Районът на Мидуей