Очевидно беше наред, защото когато привършиха, дадоха й чифт скъпи на вид панталони и риза, както и обувки. След това я върнаха обратно в лимузината, а малко по-късно й казаха да се прехвърли на вертолета. И през цялото това време никакви обяснения. Единственото, което разсейваше тревогата й, бе купчината долари, която изсипаха в скута й малко преди излитане.
Звукът на двигателя се усили и тя почувства, че стомахът й се свива от внезапното снижаване на машината. Приземиха се със съвсем лек удар. Вратата се отвори и пред нея застана един от пилотите, който й махна да слиза. Когато скочи от платформата, откри с изненада, че се намира в трева до коленете. Пилотът затръшна вратата и се качи отпред.
Момичето се огледа. Беше в средата на малка поляна, едва побираща вертолета, заобиколена от гъста гора.
— Ей! — извика тя. Изтича до пилотската кабина и затропа с длан по стъклото.
Вместо отговор двигателите отново усилиха своя вой и роторите набраха скорост, блъскайки я с пориви от хладен нощен въздух. Тя отстъпи назад, закрила очите си с ръка и в същия миг вертолетът се издигна право нагоре, след това се изгуби от погледа й, а шумът му бързо утихна.
След минута чуваше само собственото си дишане. Завъртя се бавно, търсейки някакъв, дори най-малък признак на цивилизация — път, постройка, каквото и да било. Но виждаше само дървета.
— Ей! — извика момичето. — Има ли някой?
Тишина. Пълна, абсолютна тишина, която наистина я уплаши. Беше израснала във ферма, на петдесетина мили от Сиатъл, и неведнъж бе излизала на излети с баща си. Знаеше добре, че в гората винаги се чуват някакви звуци. Птици. Насекоми. Животни. Все имаше нещо, което да шуми. Но тук цареше пълна тишина, сякаш на мили наоколо нямаше нито една животинка. Струваше й се неестествено.
Момичето отстъпи назад, после се завъртя, уплашено да не би някой да се прокрадва зад гърба й. Дърветата бяха огромни. Стара гора, на стотици, може би хиляди години, такива екосдруженията умираха да защитават. Нямаше никаква представа къде се намира. Колко време бе продължил полетът? Петнадесет минути?
— Ехей? — извика тя с разтреперан глас. — Моля ви.
Пое си няколко пъти дълбоко въздух, опитвайки да се успокои, но не постигна нищо, освен че й се зави леко свят. Падна на колене, без да се интересува, че може да изцапа в тревата скъпите панталони. Притисна уста с ръце, опитвайки се да успокои пресекливото си дишане. Успя донякъде след три-четири минути и тогава се изправи отново. Вдигна глава към черния кръг на небосвода, после пак се огледа.
Поляната бе наклонена, което й предлагаше две възможности. Нагоре или надолу? Загледа се в мрачната стена от дървета, която я заобикаляше. Дали не е по-добре да остане тук през цялата нощ?
Изведнъж осъзна, че вдясно от нея, в самия край на гората, стои някакъв силует. От колко време беше там? — зачуди се, докато отстъпваше неволно назад. И защо не бе отвърнал на виковете й?
— Ей! Господине?
Сега вече го различаваше малко по-добре, но подробностите се губеха заради черните му дрехи. Панталон, риза, дълъг шлифер. Черна коса и бяла кожа. Толкова бяла, че сякаш светеше, озарена отвътре. Момичето отстъпи още няколко крачки.
— Господине? Моля ви, помогнете ми!
Дали това не беше някаква извратена сексуална игра? Какво очакваха от нея? Мъжът в лимузината не й бе казал нищо, нито докторът или пилотът.
— Какво искате да направя?
Мъжът вдигна ръка, давайки й знак да запази спокойствие. После се приближи бавно към нея и спря само на една ръка разстояние. Тя направи опит да се усмихне и се изправи, изпъчвайки гърдите си напред. Готова бе на всичко, само и само да се измъкне от тук. Мислено си обеща, че веднага щом се прибере в Сиатъл, ще си събере багажа и ще се върне в родната къща. Далеч от цивилизацията.
— Какво искате от мен? — попита тя отново.
— Бягай.
Тонът, с който бе произнесена тази единствена дума, накара косата й да настръхне. Никога досега не бе чувала толкова вледеняващ глас.
— Какво?
— Бягай или ще те убия още тук. В гората имаш повече шансове. — Той се изсмя.
Мъжът остана насред поляната, проследявайки я, докато се изгуби сред дърветата. Щеше да й даде няколко минути преднина, за да може сърцето й да се разтупти лудо, а кръвта да заблъска на талази из вените й.
Завъртя леко глава, заслушан в пукота на настъпваните от нея съчки. Лесно щеше да я проследи, без да се налага да прибягва до усиленото си нощно зрение. Сетне тръгна. Прекоси бавно гората и излезе на мястото, където знаеше, че момичето ще се озове след малко.
Читать дальше