Робърт Дохърти: Зона 51: Носферату

Но всичко това беше напразно, защото, когато достигна зрелост, го лишиха от слънчевата светлина и го затвориха в подземията, за да служи на боговете. Вече триста години бе окован в металния саркофаг в тази каменна килия. Не за наказание, защото не бе сторил нищо нередно, освен че се бе родил такъв, какъвто е, а за да служи на целта, поради която бе създаден: да доставя удоволствие на боговете по странен и перверзен начин.

И макар че беше първият, Носферату не остана единственият. Имаше още четирима като него в саркофази, в това и в съседните помещения, с които понякога общуваше шепнешком. Най-близо до него бе Некхбет. Неговата любов, дъщеря на бог Озирис и момиче от царско потекло, тя бе донесена тук преди стотина години, когато Носферату бе започнал вече да си мисли, че светът е заселен само от глухонемите жреци, които отваряха капака на неговия саркофаг веднъж в месеца и му носеха човешка кръв, и от боговете, които идваха да точат неговата. Но сега, отново веднъж в месеца, той бе възнаграден с неземното щастие да сяда в саркофага, окован през кръста с тежки вериги, и да съзерцава своята любима, докато жрецът придържа купата с кръв до устните му. Дори в мъждивата светлина и в гробищната атмосфера всеки път по време на тези кратки срещи Носферату се дивеше на красотата на своята избраница. Снежнобяла кожа, изпъкнали скули, черни очи, висока и стройна снага, буйни червени коси, спускащи се като водопади върху голите й рамене. Още в първия миг реши, че тя е събрала в себе си най-доброто от хората и боговете.

Кожата на Носферату също бе бледа като сняг и косата му яркочервена. Очите му имаха червеникав оттенък покрай зениците, които бяха леко издължени. И той беше висок, близо метър и деветдесет, със стройно тяло. Беше толкова измършавял обаче, че приличаше на скелет. Макар да живееше вече триста години, приличаше на трийсетгодишен мъж благодарение на смесицата от човешка и божествена кръв в жилите си. Нямаше никаква представа, нито смееше да си мисли още колко ще живее.

В началото се бе опитал да брои дните, изключително трудна задача, след като в подземията не проникваше никаква светлина. Можеше да използва само моментите, в които повдигаха капака, за да му поднесат кръв. Но когато стигна до неколкостотин, реши да се откаже. Какъв смисъл имаше? Въпреки кръвта, с която го хранеха, знаеше, че остарява и че е обречен да прекара останалата част от съществуването си затворен тук.

Носферату чу щракането на резето, което държеше капака затворен, и замижа, готвейки се за блясъка на факлата. Усети полъха на малко по-свеж въздух, когато капакът бе отместен.

— Боговете трябва да умрат, за да се измъкнеш от тук. Инак ще издъхнеш в мъки след един дълъг и безцелен живот.

Думите отекнаха в каменните стени и стреснаха Носферату, който разтърка и отвори очи. Над него се бе навела непозната жена. Само мъже с отрязани езици и пробити уши бяха идвали досега да го хранят, никога жена. Тя беше човек, а не божество, бе облечена с дълго черно наметало със сребърни пискюли. Не носеше нито един от знаците на жреците. Имаше къса черна коса, черни очи и бледа кожа. Беше първият човек, когото Носферату виждаше от двеста години насам. Когато погледна над рамото й, зърна висок мъж в кожена ризница, въоръжен с меч. Мъжът също имаше черна коса, но кожата му бе мургава. Поглеждаше към коридора и очевидно бе поставен на пост.

Жената надникна право в очите на Носферату, после се пресегна и допря пръсти в шията му, опипвайки пулса. Накрая погледна клапата под брадата му, откъдето му точеха кръв, за да хранят боговете.

— От доста дълго време те използват, нали?

Носферату се надигна бавно. Веригата, която го обхващаше през кръста, бе здраво прикрепена за пода на саркофага. Около китките и прасците му бяха увити метални пластини. Всеки път преди да заспи и когато се събуждаше, от тези пластини го удряха болезнени заряди, които караха мускулите му да се гърчат. Нямаше представа колко дълго спи, но можеше да определи, че е повече, отколкото продължава една земна нощ. В горната част на саркофага имаше фуния, наподобяваща конусовидна корона, но Носферату никога не бе пъхал глава в нея, нито пък жреците бяха искали да го прави и не знаеше за какво е предназначена.

Той веднага потърси с очи втория саркофаг в криптата. Жената улови погледа му, отправи се натам, отмести капака и събуди обитателката му, като натисна съответния знак на пулта. Некхбет се изправи, премигвайки сънено. По изражението й си личеше, че тя също се пита коя е непознатата жена и какво става.