Робърт Дохърти - Зона 51 - Носферату

— Та както ти казах — продължи жената, като междувременно се върна при него, — няма да издържиш още дълго. Ако не направиш нещо, някой ден ще умреш. Всеки път, когато те източват, процентът на тяхната кръв в жилите ти намалява, а този на човешката расте. Скоро вече няма да си им нужен. Тогава ще вземат някой друг, ще те заменят. Може би вече отглеждат твоя заместник — много ги бива да планират нещата, свързани с техните нужди и удоволствия.

— Откъде знаеш всичко това? — проговори най-сетне Носферату.

— Зная всичко за тях. Те не са богове, а същества от… — жената посочи нагоре. — От звездите. Използват нас — хората, и такива като теб, мелези между хора и самите тях. Трудно ми е да определя кой е най-тежкият от всичките им грехове. Това, което правят с теб, поне е очевидно. Но действията им по отношение на човечеството са далеч по-коварни и същевременно лицемерни. Не е изключено в най-скоро време да решат да потънат в сън за няколко хиляди години и в такъв случай нуждата от теб ще отпадне и ще те убият.

Носферату се опитваше да следи мисълта й, но му беше трудно. От толкова време не бе излизал на повърхността и не бе виждал звездите. И как бе възможно да е един от тях? Щом аирлианците не са богове, какви са тогава? Какъв е той? Защо трябва да заспиват дълъг сън?

— Защо искаш да ни помогнеш? — попита я Некхбет. — Ти си човек. Ние не сме. Наполовина сме като тях.

— Защото съм сигурна, че ги ненавиждате не по-малко от мен — отвърна жената. — Повечето хора — тя поклати глава — са като овце. Радват се, като дойде време за паша, и оставят на боговете да вземат решенията вместо тях.

— Не можеш да убиеш боговете — долетя звънкият глас на Некхбет от другия край на криптата. — Те са безсмъртни.

Донхад разтвори полите на наметалото си и показа шестте кинжала, затъкнати в колана й.

— С тези ще можете. Изработени са от самите богове, за да се унищожават един друг.

Некхбет все още не изглеждаше убедена.

— Дори и да убием боговете, жреците ще ни погубят, нали?

— Не и ако си безсмъртна — погледна я жената.

Носферату най-сетне започна да схваща смисъла на онова, което им предлагаше посетителката.

— Граалът?

Жената кимна.

— Убивате боговете. Влизате в Черния сфинкс, взимате Граала, който е скрит там, и отпивате от него, както ви бяха обещали в самото начало същите тези богове. И тогава ще станете безсмъртни.

— Коя си ти? — попита Носферату.

— Името ми е Донхад. Двамата с моя помощник — тя погледна към мъжа, който стоеше в коридора — от доста време воюваме с боговете. Това трябва да ви бъде достатъчно. Вашите врагове са и мои.

— Нашите врагове са ни родители — възрази Носферату.

— Единият от вашите родители — поправи го Донхад. — Другият родител на всеки от вас е човек, отвлечен от боговете, за да си доставят удоволствие и да ви създадат. Боговете не заслужават нито обичта, нито уважението ви. Те ви точат кръвта, а накрая ви убиват без капчица съжаление.

— И как да извършим това, което ни предлагаш? — попита Носферату и разклати веригата, с която бе окован.

Донхад извади дълго половин метър желязо.

— Тази нощ. След церемонията, посветена на лятното слънцестоене. Ще последвате боговете, които ще присъстват на нея, до едно от скривалищата им в Пътищата на Росту. — Тя нагласи металния лост в една от брънките на веригата на дъното на саркофага. След това го погледна с вдигнати вежди. — Искаш ли да бъдеш свободен?

Носферату потърси с очи Некхбет. Дори тази жена да го лъжеше и всичко това да бе капан, нямаше никакво значение. Достатъчно му беше да може да подържи Некхбет в обятията си.

— Да.

Донхад натисна лоста и веригата се скъса с дрънчене. Тя продължи с другите окови и след минута Носферату бе свободен. Веднага щом смъкна металните пластини от китките си, над главата му светна червена светлина, но той не й обърна внимание. Сграбчи ръба на саркофага и се измъкна навън. Ала в мига, когато ходилата му тупнаха на прашния под, коленете му се подгънаха и той падна. Донхад вече работеше върху веригите на Некхбет. Пластините се бяха грижили за мускулите му, ала тялото му бе изгубило способността си да пази равновесие. Въпреки това, вдъхновяван от внезапно бликналата в него сила, той се изправи и пристъпи напред с разперени ръце. По това време Некхбет вече беше свободна и жената й помагаше да излезе от саркофага. Носферату се приближи до нея и я стисна в прегръдките си. Имаше чувството, че плътта на телата им се слива и става едно цяло.