Робърт Дохърти - Зона 51 - Носферату

— Но… — Носферату искаше да узнае още много неща, ала Донхад си тръгна, следвана от помощника си.

Останалите петима го гледаха очаквателно.

— Последвайте ме — нареди им.

Петдесет жреци се бяха проснали пред масивните лапи на Черния сфинкс, припявайки на чуждоземен език молитвите, останали им в наследство от техните предци в Атлантида.

— „Служим вярно заради обещанието за вечен живот, с който ще ни дари Граалът. Служим вярно заради обещанието да узнаем великата истина. Служим вярно, както бащите ни и както бащите на нашите бащи, още от първия ден на царството на боговете, което ни извади от мрака. Служим вярно, защото това е най-голямата добродетел.“

Напевите им отекваха в стените, заобикалящи от всички страни гладкото тяло на Черния сфинкс. До статуята, разположена на седемдесет метра под нивото на платото, се стигаше по издълбани в каменните стени стъпала. Точно под гърдите на чудовището и между лапите му, тъмнееше вход, през който се проникваше в свещените Пътища. Там можеха да влизат само избрани жреци.

Скрити в сенките в единия край на вдлъбнатината, в която лежеше Сфинксът, се спотайваха шест фигури — Носферату и петимата му другари. В ръцете си стискаха кинжалите, които им бе оставила непознатата. Наблюдаваха с трескави погледи церемонията на лятното слънцестоене — жреците благодаряха на боговете за богатата реколта и напоителните води на Нил. Шестимата чакаха търпеливо, защото наградата, която им бе обещана, надминаваше и най-смелите им мечти — същата, заради която служеха вярно поколения жреци. Вечният живот. Бяха напуснали Пътищата на Росту недалеч от коритото на реката и се бяха промъкнали дотук под прикритието на тъмнината.

— Ще дойдат ли боговете? — промърмори по-скоро на себе си Носферату.

— Изида и Озирис идват всяка година, за да дадат благословията си — прошепна в отговор Вампир. — Виждал съм ги на същата тази церемония, преди да ме свалят долу при сестра ми.

Изида и Озирис бяха двамата главни богове. Имаше още четирима аирлианци — Хор, Амон, Хонсу и Себек, — но те се появяваха по-рядко. Много години бяха изминали откакто и шестимата се бяха събрали заедно на повърхността. През всичкото това време обаче те не пропускаха да посещават редовно Носферату и събратята му по съдба. Майката на Носферату му бе признала, че е син на Хор, и той бе склонен да й вярва, защото само този бог не идваше да пие от кръвта му. По същия начин и бащата на Некхбет никога не навестяваше нейния саркофаг.

Песента секна, когато в тъмния отвор се показаха две фигури. Бяха високи и слаби, с неестествени пропорции. Съдейки по формите им, бяха мъж и жена, но веднага щом отметнаха качулките си, стана ясно, че не са човеци. Червени, издължени като при котките очи се вторачиха в коленичилите жреци. Снежнобялата им кожа блестеше на сиянието на факлите. Издължените им уши се спускаха почти до раменете. А когато мъжът вдигна ръка за поздрав, изпод ръкава на наметката му се подадоха шест пръста, украсени с големи, сияещи пръстени.

Носферату ги познаваше добре от безбройните пъти, когато бяха слизали в криптата, за да се хранят от него и Некхбет. Бяха Изида и Озирис, върховните божества на Египет, които управляваха изпод земята вече близо две хиляди години. Под тяхно владичество Египет се бе превърнал в процъфтяваща страна, разширявайки границите си надолу по поречието на Нил, на изток и на запад — до границите на пустинята. Беше се превърнал в люлка на цивилизацията, в място, където оцелелите от Атлантида бяха построили своя нов дом. Отвъд границите на техните владения хората водеха жалкото съществуване на животни, така поне твърдяха жреците.

Скрит от погледите на Носферату и събратята му, от жреците и боговете, край Сфинкса се спотайваше и още един човек, за когото никой не подозираше. Казваше се Хаджилил и бе загърнат в сиво наметало, което се сливаше с цвета на камъка на скалната цепнатина, в която се криеше. Той виждаше добре както двамата богове Озирис и Изида, така и шестимата, които ги дебнеха от другата страна. Лежеше неподвижно като скалата, приютила го в утробата си, и очакваше с безмерно търпение какво ще последва. Хаджилил беше един от уаджетите , Наблюдател, петдесет и вторият от неговия род, заклел се да пази платото Гиза и боговете още в онези далечни времена, когато бяха пристигнали тук от Атлантида.

Жреците се надигнаха бавно и заотстъпваха назад, към каменния храм близо до Нил, но Наблюдателят остана на мястото си, вперил очи в групата на шестимата. Само един от жреците остана на откритата площадка пред Черния сфинкс, изчаквайки другите да напуснат района. В мига, когато се извърна, за да последва Изида и Озирис във вътрешността на Сфинкса, шестимата се размърдаха, водени от Носферату.