— Чичо… — осмели се да го прекъсне Лаго. Знаеше, че ако карат така, ще минат часове, преди да научи нещо полезно.
— Да? — погледна го свъсено Муалама.
— Къде отиваме?
— На връх Спики.
Това даваше отговор на един от незададените въпроси — защо Лаго му бе необходим. Младежът имаше известен опит в катеренето на планини в Етиопия и Южна Америка. Досега не беше се качвал на Лунната планина, но знаеше, че Спики е от трудните върхове, особено ако случат на неподходящо време. Реши, че сега е моментът да зададе и третия си въпрос.
— А защо ще се качваме на Спики?
— Знаеш ли кой е бил Спики? — отвърна с въпрос Муалама.
Лаго поклати отрицателно глава.
— Стенли е бил американец. Луиджи ди Савоя е италиански дук, който картографирал цялата планинска верига през първото десетилетия на нашия век. А Спики е английски изследовател. Прочул се е с това, че през 1858 г., заедно със сър Ричард Франсис Бъртън, е открил езерото Танганайка. По онова време двамата вярвали, че от там черпи водите си Нил. Спики се върнал в Англия и обявил откритието за свое, с което сложил и начало на продължителната вражда с Бъртън. Дори била обявена дата за публична дискусия, но в деня преди нея Спики загинал при нелеп инцидент по време на лов. Каква ирония от страна на съперника му — да скрие следващия ключ към загадката на върха с неговото име.
— Следващ ключ ли?
— Сам ще видиш — отвърна Муалама.
Лаго премълча. Чичо му бе известен не само в университета, но и в семейството им, като особняк, който се скита по света по следите на някаква странна и дори налудничава идея.
В началото пътеката се виеше между блата и мочурливи равнини, но колкото по-нагоре се изкачваха, толкова по-буйна ставаше растителността. Влагата беше непоносима, мощните лъчи на слънцето прозираха дори през гъстата пелена на мъглата, почвата бе скрита от изпарения. Земя извън времето, сякаш непроменена от епохата, когато по нея се стъпвали динозаврите.
Лаго се стресна, когато чичо му положи длан на рамото му. На лицето му бе изписано страдание.
— Няколко души загинаха, за да мога да съм тук сега.
— Кой е загинал? — попита уплашено Лаго.
— Водачът и носачите, които наех в Бразилия. — Муалама разказа накратко за премеждията си в Дяволското гърло, за обратния път до Сантос и за полета до Дар ес Салаам.
— Този Бауру е бил истински храбрец — заключи Лаго, когато чичо му свърши. — А кой е убил водачите и ви е проследил дотам?
— Хора от същата организация, която извърши няколко подобни опита през тази година. Нарича се „Мисията“.
— И те са решили да ти попречат?
— Да, боят се от онова, което мога да открия.
— И то е?
— Ще знам какво е, когато го намеря.
— Тогава какво точно търсим тук? — попита със сдържано недоволство Лаго. — Какъв е този ключ?
Муалама извади от раницата си някакъв мръсен вързоп.
— Ето какво намерих в Бразилия. Бъртън го е оставил там преди близо стотина години. — Той развърза вързопа. Вътре имаше тънко снопче листа, навито на руло и поставено в кожен калъф. — Когато Бъртън умрял през 1890 г., жена му, Изабел, изгорила един ръкопис. Никой не знае какво е имало в него. — Муалама чукна с пръст по калъфа. — Предполагам, че това е копие от предговора към ръкописа. Самият ръкопис разказва за живота на Бъртън и за неговите тайни експедиции. Вече две десетилетия вървя по неговите стъпки, търсейки знаците, които той е оставил. Но дори това тук е само поредното стъпало от стълбата. Благодарение на него дойдох в тези планини. — Муалама вдигна поглед от ръкописа към забулените в облаци върхове. — Вече зная, че Бъртън е скрил нещо на един от склоновете на връх Спики. Нещо много важно. Предполагам, надявам се, че това е останалата част от ръкописа. Та ето къде отиваме.
— Но защо Бъртън е стигал до такива крайности при укриването на материалите?
— И аз се чудех — призна Муалама. — В ръкописа се казва, че дал обещание да не разказва никому онова, което видял. Било нещо неописуемо. Не е обещавал обаче да не помага на други да открият това, което е видял. За да попречи по стъпките му да тръгнат хора с нечисти намерения, той направил задачата много трудна. Наистина много трудна. — Професорът се надигна и прибра калъфа в раницата си. — Време е да продължаваме.
Заливът Смитон, Тасмания
— Готови ли сме?
Гласът, произнесъл тези думи, несъмнено принадлежеше на човек, свикнал да командва. Той отекна над плътната човешка маса, подредена в тясното пространство на борда, между мостика на кораба и предния товарен люк. На лицата на всички присъстващи се четеше твърда решимост. Общо на борда имаше шестдесет и двама души, всичките облечени еднакво — с тъмнокафяви панталони и якета. Върху левия джоб на всяко яке бе пришит знак, който напоследък ставаше все по-популярен из целия свят — кръг с изображение на Земята, заобиколена от звездна пътека, която се зараждаше в центъра й.
Читать дальше