Робърт Дохърти - Зона 51 - Сфинксът

— Кой е разпоредил атаката на „Уорфайтър“ срещу „хищния нокът“?

— Президентът, но под натиска на Националния съвет за сигурност. Като отплата за унищожаването на „Колумбия“. Но не се получи така, както го планираха. Сега се боят от две неща. Едното е, че „Уорфайтър“ може да порази всяка цел на земната повърхност. Нищо чудно президентът да сънува кошмари, в които лазерният лъч преминава през покрива на Овалния кабинет. Второто е, че не биха желали да признаят за съществуването на „Уорфайтър“. И без това съществуват остри противоречия с КИСПП, както и между самите членове на Съвета за сигурност. Ако руснаците и китайците узнаят, че спътникът е бил вдигнат още преди две години, най-вероятно ще напуснат Съвета.

— Значи, както и друг път, ще скрият истината?

— Нима си очаквал да се променят? — попита Дънкан. — Срещнах се също и с Питър Стърлинг, председателят на Комисията по пришълците към ООН. И той, като президента, говори за политически групировки, коалиции и боричкания.

Скакалецът се бе издигнал и сега приближаваше широко отворената врата на Първи хангар. Търкот се чувстваше беззащитен върху откритата площадка, брулен от вятър и без никаква видимост. Не можеше да обвинява президента за опасенията му. Над главите им имаше мощно оръжие и никой на Земята не беше в състояние да го контролира. Друго обаче го безпокоеше повече. Положението беше сериозно, а никой в администрацията и в Обединените нации не желаеше да поеме водачеството в свои ръце. Следващите думи на Дънкан потвърдиха съмненията му.

— Изолационистите контролират както Белия дом, така и Сената, което значително ограничава възможностите на президента. Китай разполага с право на вето в Съвета за сигурност, което пък връзва ръцете на КИСПП. Тъй като повечето от събитията в последно време ставаха далеч от нашата територия — епидемията от Черна смърт в Южна Америка, сраженията в Китай, появата на аирлианците от Марс, силовото поле, заграждащо достъпа до Великденския остров — преобладаващото мнение във Вашингтон е, че докато си държим главите заровени в пясъка, нищо няма да ни се случи.

— Типично по американски — изръмжа Яков. — И през Втората световна война склонихте да се намесите едва когато загинаха милиони, Франция беше прегазена от нацистите, а Англия бе готова да капитулира. Но и това можеше да не стане, ако японците не ви бяха ударили внезапно в Пърл Харбър. Какво ще ви е нужно този път? Та това е световен проблем. Няма да се скриете зад океаните, които ви заграждат.

Блъсна ги силен порив на вятъра и Дънкан се олюля. Търкот протегна ръка да й даде опора.

— Казвам ви какво е истинското положение — произнесе ядно тя. — Можем да си стоим тук и да спорим за миналото, докато ни посинеят ушите, но това няма да промени нищо. Изолационистите разполагат с много сериозен аргумент, който ние им дадохме — хилядолетното аирлианско присъствие на нашата планета. Те поставят въпроса така — след като толкова дълго сме живели в мир с пришълците и техните агенти сред хората, защо да не се върнем отново към това положение?

— Няма начин — поклати глава Търкот. — С опитите си да вдигне кораба-майка „Меджик-12“ наруши невъзвратимо съществуващото равновесие. Сега вече ще се бием докрай.

— Зная го и затова съм тук — рече Дънкан. — Както вече ви казах, оставени сме да се оправяме сами. Можем да разчитаме на известна подкрепа от страна на Стърлинг, но не бива да забравяме, че изолационистите държат под око Комитета. Трябва да се радваме, че президентът не е решил да ни изключи напълно от играта.

— Нима беше чак толкова лошо? — попита Търкот.

— Официалната политика сега е да се събира информация и да не се предприемат каквито и да било действия. Все пак, успях да осигуря малко подкрепление.

— От кого?

— От твоя добър приятел полковник Микел. Изпраща ни група от специалните части, направо от Браг. Момчетата са подбрани лично от него. Можем да ги използваме както намерим за добре.

— Без ограничения? Като държавни граници например?

— Неофициално — без ограничения. Официално — ако оплескаме работата, сами ще си сърбаме попарата.

— Страхотно — завъртя глава Търкот. Телефонът му иззвъня и той го доближи до ухото си. — Куин казва, че Кубът е чист. Хайде да слизаме долу.

— Има още нещо — спря го Дънкан.

— Какво?

Тя бръкна в джоба на сакото си и извади лист хартия, който вятърът се помъчи да изтръгне.

— Новини от Великденския остров.