Робърт Дохърти - Зона 51 - Сфинксът

— Готови сме! — отвърнаха всички в един глас.

От едната страна на кораба като грамадна стена се издигаха планините на Северна Тасмания. Суровата им красота контрастираше рязко с ръждясалия корпус. Доскоро названието на товарния съд беше „Островен бриз“, но специално за това пътешествие го бяха преименували на „Южна звезда“.

За капитан Холс, който се интересуваше единствено от обещания му солиден хонорар, нямаше никакво значение как ще нарекат кораба.

Човекът, задал въпроса към присъстващите на борда, се върна обратно в кабината на мостика.

— Можем да потегляме — нареди той.

— Веднага, господин Паркър — отвърна Холс.

— Водач Паркър — поправи го мъжът.

Холс се свърза с машинното и даде необходимите нареждания. Корабът се отдели бавно от кея и се насочи към централния канал на залива Смитон.

— Чака ни трудно пътуване — промърмори Холс, загледан в еднакво облечените пътници. Не се държаха като обикновени пасажери — вместо да зяпат наоколо, те стояха строени неподвижно, вперили очи в някаква невидима точка в океана. — Дочух, че американският флот все още държал под обсада Великденския остров. Да знаете, че няма да си рискувам кожата заради вас.

Паркър се завъртя рязко. Холс отстъпи назад под яростната сила, която пламтеше в очите му. Беше виждал и друг път подобна свирепа фанатичност — в очите на мисионерите, които бе превозвал към Южния Пасифик. Но това беше отдавна.

— Нашата вяра е по-силна от оръжията на американския флот — заяви мрачно Паркър. — Ние ще слезем на брега — по един или друг начин. Нашата цел е Великденския остров.

Зона 51

Дънкан подаде по няколко листа на всеки от присъстващите — Търкот, Яков, майор Куин и Лари Кинсейд.

— Това е последната статия, пратена от Кели преди да се спусне в недрата на вулкана Рано Као на Великденския остров и да попадне в клопката на стража-компютър. Искам да я прочетете и да я сравните с тази, която току-що ни изпрати.

Петимата седяха в заседателната зала на Куба — бетонния комплекс, разположен под Първи хангар, от който десетилетия наред „Меджик-12“ бе управлявал Зона 51. Чуваше се само тихото шумолене на кондиционирания и филтриран въздух, който се спускаше от вентилационните отвори високо в стената. От някогашния състав на „Меджик-12“ единствено майор Куин бе надживял промените. Той бе човекът, който познаваше най-добре вътрешното устройство на Зоната и на Куба, както тук наричаха Командно-контролния център. Целият подземен комплекс бе напълно изолиран от останалия свят и до него се стигаше единствено през асансьора в дъното на Първи хангар. Комплексът бе разположен върху масивни пружини, предназначени да амортизират ударната вълна дори при директно попадение с атомна бомба върху планината отгоре. Подобно на Центъра за противоракетна отбрана в планините Чайене в Колорадо, Кубът също бе построен по време на студената война, със средства, заделяни от така наречения черен, или свръхсекретен бюджет на правителството, за който не знаеше дори президентът.

В зенита на своята дейност „Меджик-12“ се занимаваше с изпитателни полети на скакалците, а една специална група с кодово название Найтскейп, към която в началото бе назначен и Търкот, отвличаше хора и ги пращаше в биологичната лаборатория в покрайнините на Дълси, Ню Мексико.

Сега обаче лабораторията в Дълси бе напълно разрушена при внезапна и неочаквана атака на „изтребителите фу“, а „Найтскейп“ бе разпуснат. Майор Куин бе преназначен на друга длъжност и помагаше на Дънкан в опитите й да узнае повече за пришълците и тяхната намеса в хода на човешката история.

Другият цивилен в залата, Лари Кинсейд, от три десетилетия работеше в Лабораторията за реактивни проучвания към НАСА. Той бе външен човек за Зона 51 и също като цялото човечество бе останал шокиран от разкритията за онова, което се е вършело в зоната. Лари бе нисък и възпълен, с лице, върху което бяха оставили отпечатък всички успешни и неуспешни космически мисии на НАСА. Тъкмо той пръв бе забелязал аирлианската база в Сидонийския регион на Марс, разположена в непосредствена близост до един тайнствен район, наричан Лицето. След последните новини за гибелта на „Атлантис“ Кинсейд имаше мрачен и умислен вид.

Всички прегледаха набързо разпечатката от съобщението, което бе пратила Кели Рейнолдс:

„Намирането на извънземния компютър, известен като «стража», скрит повече от пет хиляди години тук, на Великденския остров, беше едновременно най-значителното и най-разочароващото откритие в цялата човешка история. Значително, защото най-сетне разполагаме с недвусмислено доказателство, че човечеството не е само във вселената. Разочароващо, защото вече не можем да черпим от неизмеримите информационни запаси на този компютър. Подобно на хакери, които се промъкват в забранени за обикновения потребител места, ние можем да четем имената на файловете, но не разполагаме с необходимия код, за да отворим тези файлове и да се запознаем с тайните, които се крият вътре. Стражът затвори всякакъв достъп към себе си преди по-малко от четиридесет и осем часа, след като изпрати в неизвестна посока съобщение, смисъла на което дори не можем да гадаем.