Робърт Дохърти - Зона 51 - Сфинксът

— Сега вече знаем със сигурност — намеси се Лари Кинсейд, — че горе, сред звездите, съществува поне още една разумна раса. Какво пречи да има и други?

— Това, което ме безпокои, е дали са още там? — попита Куин.

— Аспасия и Артад са пристигнали преди десет хиляди години — отбеляза Търкот. — Какво ли е станало за времето на тяхното отсъствие?

Яков внезапно се размърда.

— Има една древна китайска поговорка, че враговете на моите врагове са мои приятели. Може би онези врагове на аирлианците ще бъдат наши съюзници?

Всички извърнаха глави, когато Лиза Дънкан почука по заседателната маса.

— Имаме по-важни въпроси за решаване. На Земята. Не можем да разчитаме на помощта на някаква хипотетична сила. — Тя извади още разпечатки и им ги раздаде. — Ето добавката към статията, вероятно също написана от Кели. Била е излъчена с помощта на сателитния предавател на острова и доставена по Интернет в електронните кутии на всички големи информационни центрове. Утре със сигурност ще бъде публикувана във всички вестници.

— И не можем да я спрем по никакъв начин? — попита Търкот.

— Свобода на печата — вдигна рамене Дънкан. — Право на всеки американец.

Яков изсумтя презрително, с което изрази недвусмислено мнението си по въпроса.

— Не можем да я спрем — потвърди Куин. — Освен ако не затворим всички интернет-доставчици. Мога да ви уверя, че „Меджик-12“ би постъпил точно по този начин, независимо от правните и моралните предпоставки.

Търкот вече четеше статията:

„Аирлианците не възнамеряват да ни сторят зло. Те само се защитават. От хиляди години живеят сред нас в мир. Пазили са ни от външни сили, готови да разрушат нашата планета. Единствено неумелата намеса на «Меджик-12» и на хората от Зона 51 доведе до скорошните сблъсъци.

Аз разговарях лично с аирлианците, които живеят в базата на Марс, и се уверих в правотата на твърденията им. Сега те са в безизходица, но не ни се сърдят за това.

Последните събития в Южна Америка бяха резултат от тайни експерименти с биологично оръжие на НАТО.

Аирлианците все още могат да ни помогнат, но за целта не бива да им пречим. В замяна те обещават да избягват всякакви действия, които могат да предизвикат негативни последици.“

— Божичко, и ние тук говорим за пропаганда — възкликна майор Куин. — Ако повярваме на това, Черната смърт е наше дело!

— Не го е написала Кели — възрази Дънкан. — Според мен тя отдавна не съществува. Точно по тази причина поисках първо да прочетете предишната статия. Тази е дело на стража-компютър под Великденския остров.

— Друго е по-важно — прекъсна я Търкот. — Защо му е на стража да праща подобно съобщение?

— А ти защо си толкова сигурен, че стражът от Великденския остров играе на страната на лошите? — попита го Яков.

— Заради онова, което откри Нейбингър в Циан Лин.

— И което може да е същата опашата лъжа — контрира Яков.

Търкот размаха статията.

— А какво, на това ли да вярваме? „Мисията“ предизвика Черната смърт. Нали точно ти разговаря на Дяволския остров с генерал Хемщад?

— Аз мисля… — Дънкан бе прекъсната от бръмченето на сателитния телефон. Тя го извади. — Дънкан на телефона. — Докато слушаше, лицето й се опъна. После се обърна към Куин. — Можем ли да прехвърлим разговора на вътрешната уредба?

Майорът кимна, извади кабел от чекмеджето и го свърза с телефона. Докато работеше, Търкот я попита беззвучно: „Кой е?“

— Онези, които чакат — отвърна Дънкан. — Обажда се Лексина.

— Свързах те — докладва Куин.

— Слушаме ви — обяви Дънкан.

Гласът, който отекна в залата, бе нисък, дрезгав и безполов.

— Чакахме доста време, но търпението ни се изчерпва. Нужен ни е ключът.

— Ключът към долното ниво на Циан Лин ли? — попита Дънкан.

— Стига сте ни разигравали — тросна се Лексина. — Като унищожих хангара, където държахте телата на нашите другари, ви дадох нагледен пример за съвсем малка част от нашите възможности. Сега вече държа под контрол не само „хищния нокът“, но и вашата сонда. Ако не ми предадете ключа, ще стане по-лошо.

— Там загинаха доста невинни — произнесе бавно Дънкан.

— И ще загинат още, ако продължавате да упорствате.

— Вие ли унищожихте „Колумбия“, когато се приближаваше към „хищния нокът“?

— Не. Реагира автоматичната защитна система на кораба. Но сега аз го държа под контрол. Контролирам и вашия спътник чрез „нокътя“. Предупреждавам ви. Веднъж вече не ме послушахте. Предайте ни ключа.