Робърт Дохърти - Зона 51 - Сфинксът

Майор Куин се отпусна на стола, внезапно изгубил сили и енергия. На другия край на заседателната зала Кинсейд преглеждаше фотографиите, които им бяха изпратили от центъра — копия от последните снимки, направени от Хабъл на Сидонийския регион на Марс. Четирите купчини отломки бяха нараснали и камерата вече бе в състояние да различи неголям очистен район — там имаше сложна конструкция от черен метал.

— Какво ли е това, за Бога? — промърмори Кинсейд.

Платото Гиза

2 минути до разрушението

Откъм коридора отекнаха стъпки от тежки ботуши и Муалама втренчи разтревожен поглед към входа на малката зала.

Каджи изтича при отвора и спря, вдигнал предупредително ръка.

— Нямате право да влизате тук — произнесе той.

— Ти си глупак, старче — отвърна нисък, шептящ глас, който накара космите по тялото на Муалама да настръхнат.

Професорът застана до Каджи. В коридора бе спряла висока, тъмна фигура, загърната с черно наметало. Отзад се виждаше група въоръжени мъже. Ниско спуснатата качулка скриваше напълно лицето на новодошлия. Двама от въоръжените мъже водеха дребен, мургав юноша, който очевидно им беше пленник.

— Чувал съм за теб, Ал-Иблис — рече Каджи. — Но дори ти нямаш право да влизаш тук.

— Аз пък зная, че синът ти ми е пленник — отвърна Ал-Иблис. — Следващият потомък на уаджетите от Акерското плато.

Той махна с ръка и един от мъжете измъкна светкавично нож и го прекара по шията на младежа. От раната рукна тъмна кръв.

Каджи изкрещя нещо на арабски и се хвърли напред, но Ал-Иблис го пресрещна с изпъната ръка. За миг Муалама зърна нещо между пръстите на непознатия, някакво черно, метално острие, което той бе крил в широкия си ръкав. Острието се заби в гърлото на Каджи и главата на уаджета се отдели от тялото в мига, когато нещастникът протегна сгърчените си пръсти към шията на Ал-Иблис. Краката му се подгънаха и Каджи бавно се свлече на пода. Муалама проследи като хипнотизиран как острието се прибира в ръкава на Ал-Иблис.

— Ти си професор Муалама. — Не беше въпрос, по-скоро уточняване на фактите. Ал-Иблис забеляза медальона върху шията на Муалама. — Дадох го на Бъртън в Мека — преди доста години. Но той ме предаде.

— Но това е било преди повече от сто години! — възкликна професорът.

— Скитам се по Земята отпреди зората на тази цивилизация — произнесе Ал-Иблис. — Имал съм много имена и повечето от тях сега са част от легенди. Значи ти си този, който върви по стъпките на сър Ричард Франсис Бъртън. Не може да ти се отрече изобретателност. В Бразилия хората ми за малко да те заловят. Аз също се опитвах да узная онова, което е научил Бъртън. Веднъж, преди много години, бях само на крачка от успеха.

— Ти си Домека? — Муалама си спомни за доклада, с който се беше запознал в Зона 51.

— Това е едно от многото ми имена.

— А кое е истинското ти име? — попита Муалама, като същевременно се чудеше какво ли прави Дънкан.

Ал-Иблис премести поглед от него към завесата.

— Там е Дънкан. Ще я почакаме.

Пустинята Гоби, Монголия

2 минути до разрушението

Търкот набра сателитния телефон на Дънкан, но никой не отговаряше на сигналите.

— Вашите заповеди, майоре? — попита капитан Билъм, застанал до него.

Търкот изключи телефона. Коленичи, загреба шепа пясък и я остави да изтече между пръстите. Спомни си, че след като унищожи аирлианския флот, също се беше приземил в пустиня. Друга пустиня, но същата война. А ето че сега бе изгубил връзка с Дънкан…

— Качвайте се — нареди той.

— Направление? — попита Билъм, докато крачеха към скакалеца.

— Египет.

Дълбоко под повърхността на платото Гиза Лиза Дънкан положи ръце върху капака на старозаветния кивот. По тялото й премина вълна, която я изпълни със сила. В пространството между двата херувима-сфинкса се появи червено сияние, което започна да се разширява, и постепенно я обгърна.

Лиза вече не можеше да чуе гласовете на онези, които бяха останали зад завесата. Кивотът под ръцете й изпълваше целия реален свят. Тя сви пръсти и стисна ръба на капака. Имаше странното чувство, че се е озовала извън нормалния ход на времето, отвъд пределите на всичко, което досега бе познавала и че дори вече не беше на Земята. Тя повдигна капака. Отвътре бликна златиста светлина и постепенно разсея червеникавото сияние. Капакът щракна и се изправи във вертикално положение и откри пътя към вътрешността.