Робърт Дохърти - Зона 51 - Сфинксът

— Това е само една от многото легенди — повдигна рамене Муалама. — Откъде да знам кое е важно и кое — не?

— Е, тази за всеизгарящия огън сигурно е важна. — Дънкан не откъсваше поглед от главите. Отново гледаха към входа, където сега стояха и тримата. — Ти си знаел за това, нали? — подхвърли тя на Каджи. — Но щеше да ме оставиш да се приближа и… — тя млъкна. Не знаеше какво може да последва. — Сега какво ще правим?

Муалама посочи сандъците с дрехи.

— Това там навярно са ритуалните одежди на онези, които са се грижели за кивота.

Дънкан приближи сандъците. Муалама я последва, а Каджи остана на входа. Имаше замислен вид, сякаш се вслушваше в някакъв вътрешен глас.

— Колко време ни остава? — попита го Дънкан.

— Десетина минути, не повече — отвърна Каджи.

— Не можем ли да затворим Сфинкса отвътре?

— Вратата ще се затвори само когато извадим скиптъра.

Дънкан се обърна към Муалама.

— Да знаеш нещо за тези дрехи? Ако ги сложим, ще можем ли да влезем зад покривалото?

Муалама кимна.

— По времето, когато старозаветният кивот се намирал в йерусалимския храм, върховният жрец носел бяла ленена мантия — също като тази. — Той повдигна една наметка и се опита да си я сложи. Оказа се твърде тясна за едрото му тяло. — Ти я наметни — професорът подаде мантията на Дънкан.

Дънкан пое неохотно дрехата и пъхна глава в отвора.

— Върху нея се слагал меир . Ето това — Муалама извади от сандъка синя риза без ръкави, украсена със златисти ресни. — А най-отгоре се поставял ефодът . — Той вдигна едно разноцветно палто. Дънкан го пое, но едва не го изпусна.

— Защо е толкова тежко?

— Заради вплетените метални нишки. Те придават различните оттенъци. — Муалама избра два камъка от горния рафт на сандъка. — С тези се закопчава на раменете. Върху камъните са изписани имената на дванадесетте синове на библейския Яков. Както сама можеш да видиш — по шест имена на всеки от камъните. Според легендата те дават на приносителя им пророчески дар.

— Искам само да видя какво има зад завесата — промърмори Дънкан. Колкото и странно да бе, тя почувства някаква промяна в мига, когато Муалама закопча палтото на раменете й. Едва доловим сърбеж, като от слаб електричен ток, премина по кожата й.

— И сега последният детайл. — Муалама държеше масивен нагръдник от вълнени и златни нишки, в който бяха монтирани десетина едри скъпоценни камъни. Когато го нагласи на раменете й, предната част на нагръдника пасна съвсем точно в нарочно оставената изрезка на ефода . Беше толкова тежък, че Дънкан се приведе напред, преди да успее да запази равновесие.

Каджи се беше озовал до тях. Тя се стресна, когато чу гласа му отблизо.

— Това е есен — произнесе той, сочейки нагръдника. — Символ на праведните и пророците. Приносителят му трябва да е човек с чисто сърце и душа, инак няма да го опази. — Каджи протегна жилестите си ръце и внимателно го нагласи. Когато докосна двата дълбоки джоба отстрани на нагръдника той обясни: — Сега са празни. Вътре се поставяли урим и тумин .

— Поставяли се — повтори объркано Дънкан. — И къде са сега? Всъщност, какво представляват?

— Не зная къде са — отвърна Каджи. — Чрез тях пророкът разговаря с Господ.

— Страхотно — въздъхна Дънкан. — Да липсват други важни части?

— Това. — Каджи повдигна една корона, изработена от три пръстена, поставени един върху друг. — Всеки от пръстените олицетворява по две неща. Така в короната са представени трите свята на съществуването — земя, рай и ад и трите форми на човешкото развитие — духовна, интелектуална и физическа.

— Какво общо има всичко това с аирлианците? — попита Дънкан, като наведе глава и позволи на Каджи да й постави короната. При други обстоятелства сигурно щеше да й стане смешно от този маскарад.

— Това е начинът, по който древните са третирали нещата, които не разбират — обясни Каджи. — Вече си готова да видиш кивота. Ако си чиста душевно, ще оцелееш. Ако ли пък не… — той не довърши изречението, чийто край се подразбираше.

— А как стои въпросът с урим и тумин ? — попита Дънкан, докато доближаваше завесата. — Ще се справя ли без тях?

— Не зная — отвърна Каджи.

— Страхотно — повтори Дънкан.

В полет

35 минути до разрушението

Долу синееше равната повърхност на Средиземно море. Търкот извади сателитния телефон и набра номера на Лексина.

— Ключът е у мен — произнесе веднага щом отсреща се чу глас.