Робърт Дохърти - Зона 51 - Сфинксът

— Почакай малко — изпъшка той и завъртя глава, показвайки, че се ослушва. С другата ръка извади две нападателни гранати, които напомняха на топчета за пинг-понг с кръглата си форма. Приближи ги бавно към устните си и изтегли със зъби предпазните щифтове.

Долу някой крещеше неразбрано на руски. Отекнаха няколко автоматични откоса, последвани от приближаващи се стъпки. С рязко движение Яков метна двете гранати през отвора и хлопна люка. Зад металната преграда се разнесе приглушена експлозия и долетяха болезнени викове. Междувременно Яков си бе смъкнал колана и завързваше валчестата дръжка на люка така, че да не може да бъде отворен отдолу.

— Взе ли ключа? — попита Търкот.

Яков се тупна по гърдите.

— Пъхнах го вътре. В кутията си е.

— Сега какво?

— Щом има ток и въздух, значи има и път за излизане.

— Да не смяташ да катерим вентилационната тръба?

— Нека първо се поогледаме. — Яков скочи и закрачи към близкия край на бункера. Търкот го последва. — Трябва да знаеш едно нещо за руснаците. Решат ли да построят подобно нещо — той тупна с крак по бетонния покрив, — винаги ще предвидят и резервен изход.

Яков извървя още няколко крачки и спря толкова неочаквано, че Търкот се блъсна в него.

— Я виж. — Той освети дебела желязна тръба, която свързваше бункера с отсрещната стена. На мястото, където влизаше в скалата, имаше голям тъмен отвор. — Време е да напуснем това място — произнесе руснакът, стъпи върху тръбата с разперени ръце и я прекоси, като балансираше подобно на цирков артист.

Търкот изчака руснакът да стигне до другия край, сетне го последва.

Платото Гиза, Египет

2 часа до разрушението

— КИСПП се бави с решението. Комитетът вече се председателства от Иванов, представителя на руската страна, а той не е човек с тежест. Сякаш всички са затаили дъх и чакат до отмине крайният срок с надеждата, че няма да се случи нищо.

Лиза Дънкан току-що се беше завърнала от Кайро. Откри Муалама на мястото, където го беше оставила — крачеше нетърпеливо между лапите на Сфинкса.

— Защо не поиска помощ от твоите хора?

Дънкан бе обмислила и тази възможност — да повика специалния отряд от Зона 51, но се безпокоеше, че египетското правителство ще реагира невъздържано срещу подобен акт на агресия на суверенна територия. Освен това не беше съвсем сигурна, че Муалама знае къде точно иска да отиде и какво възнамерява да прави там. Кой знае защо при всичките им разговори археологът бе пропуснал да опише конкретно какво представлява тази Зала на познанието.

— Седим в една лодка и всеки от нас се бои да не я преобърне… — оплакваше се Дънкан, но неочаквано вдигна глава и втренчи поглед над рамото на Муалама. — Кой, по дяволите, си ти?

От мрака зад гърба на професора бе изникнала тъмна фигура, загърната в дълго наметало.

— Името ми е Каджи. — Лицето на стареца бе като карта на пустинята, кожата му беше тъмнокафява, насечена от дълбоки резки. На главата си носеше тюрбан, а раменете му бяха загърнати със захабен, сивкав шал.

Муалама се извърна и го погледна учудено.

— Същият Каджи, който е бил с професор Нейбингър под Голямата пирамида?

— Тук винаги е имало един Каджи. Баща ми, преди него баща му и така, докъдето се простират спомените.

— Ти си присъствал и когато фон Сеект е открил тайната подземна галерия — добави Дънкан.

— Какво значение има това? — попита Каджи. — Вече е минало.

— Има значение — възрази Дънкан. — У теб е попаднал кинжалът на фон Сеект. Вземал ли си нещо друго от германците?

Каджи втренчи поглед в нея.

— Какво имаш предвид?

— Сега не е време да се надлъгваме. Питам дали Копието на съдбата не е попадало у теб?

— Не. — Каджи премести поглед към Муалама. — Значи ти си този, който не се предава вече толкова години. Чувал бях разкази за някакъв чернокож учен, който пътувал до далечни места и задавал странни въпроси.

— А твоите хора се опитваха да скрият истината навсякъде, където се появявах.

— Дядо ми тръгнал с Бъртън към Пътищата на Росту и повече не се завърнал — рече Каджи.

Дънкан застана между двамата мъже.

— Какво искаш от нас? — обърна се тя към Каджи.

— Научих, че едно нещо, което ми е нужно, е у вас. Ключът.

— Господи! — възкликна Дънкан. — Има ли нещо на този свят, което може да бъде запазено в тайна?

— Зная за всичко, което се е случило на Акерското плато. Ключът у вас ли е?

— Да — отвърна Дънкан.

— В такъв случай грози ни голяма опасност и както се предава от много поколения в моето семейство — часът е ударил. Ще ви отведа при онова, което търсите.