Робърт Дохърти - Зона 51 - Сфинксът

Не беше изненадан, когато вратата на неговата стая внезапно се отвори, пропускайки светлина от коридора.

Нечия тъмна фигура прекоси осветения правоъгълник и застана до леглото.

— Направи го бързо — произнесе с хриптящ глас фон Сеект.

Фигурата не помръдна.

— Какво им каза?

— Казах им каквото ми беше наредено. Все неща, които знаят, или скоро ще узнаят. Точно толкова, колкото да продължат в правилната посока. Пратили са хора в Москва и на платото. Търсят същите неща, които търсехме и ние. Може би ще имат късмет.

— Късметът няма нищо общо с това — възрази фигурата. — Тук става въпрос за познания и сила, а нашите непрестанно нарастват.

— Щом сме толкова умни, защо се стигна до това положение? — попита фон Сеект и премести очи към пустинята. — Спести ми лекцията.

— Откриха ли Копието на съдбата?

— Не зная.

— Ами ключа, който ние търсим?

— Нямам представа. — Устните на стареца се разтеглиха в измъчено подобие на усмивка. — Задаваш твърде много въпроси за някой, чиито познания и сила непрестанно растели.

— Нямам време да си играя на надприказване. Знаят ли за старозаветния кивот?

— Търсят го в Гиза, както са правили много други преди тях. Няма причини да вярваме, че ще се справят по-добре от останалите.

— Мисля, че тук грешиш. — Непознатият извади малък прибор, опря го в устните си, прошепна нещо в него и го прибра. — Какво друго са намерили?

Фон Сеект все още гледаше към пустинята, но махна с ръка, за да посочи стаята си.

— Да ти приличам на някой, който е в постоянна връзка с Куба?

— Значи вече не можеш да бъдеш полезен никому.

— Решил си го още преди да дойдеш тук.

— Така е… — Последната дума достигна ухото на фон Сеект в същия миг, когато черното острие, излято от извънземен метал, проникна в черепа му и го уби на място.

Москва

2 часа и 50 минути до разрушението

От известно време се спускаха по нещо като широка спирала. Толин нямаше представа на каква дълбочина се намират, но предполагаше, че ако някой пусне в този момент атомна бомба над Москва, той ще е от малцината оцелели. Изглежда заобикаляха някакъв грамаден подземен комплекс и Толин се надяваше скоро да стигнат до целта.

Войникът, когото бе изпратил напред, го очакваше до отворена метална врата. Беше свалил автомата си и го държеше така, че да е готов за стрелба. Когато приближиха, даде им знак да пазят тишина. Толин го заобиколи и надникна, за да види какво е причинило безпокойството му. Това беше първата врата, която срещаха от доста време насам. Той насочи прожектора към тъмния отвор. Просторно помещение с висок таван и множество стърчащи от пода предмети. Бяха му необходими няколко секунди, преди умът му да възприеме това, което виждаха очите — стотици мумифицирани тела, набити върху стърчащите от пода колове.

Подобно на привлечена от светлината пеперуда, Толин пристъпи бавно в помещението. Телата бяха като гора, не само отпред, но и двете му страни. Като млад офицер от ГРУ неведнъж го бяха командировали в Сибир, където бе посещавал множество лагери, но нищо от видяното там не можеше да се сравни с тази смразяваща картина.

Погледът му се фокусира върху един по-близък предмет и той видя масивно дървено кресло, завинтено за пода. На подложките за ръце и крака имаше кожени ремъци. Оставяли са жертвата да поседи в креслото и да се полюбува на гледката, осъзна Толин. Той вдигна глава. По тавана преминаваха релси, от които висяха вериги. Вероятно по тях телата са били отнасяни до предназначения им кол, след което спускани върху него.

Толин долови напрежението на скупчените зад него войници. Знаеше, че трябва да им заговори, да им нареди да се върнат обратно в коридора, но просто не можеше да помръдне. Опита се да различи отсрещната стена, но навсякъде се виждаха само изсъхнали тела. Сигурно бяха хиляди. Той огледа най-близкото. Лицето беше кафеникаво, мумифицирано, с изпъната върху черепа кожа, а голото тяло — сбръчкано и съсухрено. Нямаше никакви видими белези от насилие, ако се изключеше дървеният кол, върху който бе набито тялото — повече от достатъчна причина за бавна и мъчителна смърт, при мисълта за която Толин неволно потрепери.

След това забеляза нещо друго — беше дървена количка с някакъв металически механизъм отгоре. Не без усилие на волята пристъпи, за да я огледа отблизо. Върху долния рафт на количката бяха наредени еднакви по размер стъклени бутилки. От гърлата им излизаха тънки гумени тръбички и изчезваха в долния край на странното механично устройство. Надписите върху бутилките и апарата бяха на немски. От едната страна на количката беше изрисуван пречупен кръст. Толин разглежда устройството почти цяла минута, преди да се досети за какво служат приборът, тръбичките и бутилките.