Робърт Дохърти - Зона 51 - Сфинксът

— Щом сме били толкова път.

Яков захапа края на фенерчето със зъби, клекна над люка, сграбчи дръжката и напъна мускули. Механизмът беше ръждясал. Едва при третия опит ръчката взе да поддава.

— Ако вътре има някой, вече знае, че сме тук — подхвърли Търкот.

— Че кой ще поиска да живее под земята?

Дръжката достигна крайно положение. Със съвместни усилия Яков и Търкот успяха да повдигнат капака. Яков освети отвора, а Търкот се наведе и погледна вътре. До пода, който бе на четири-пет метра под тях, водеше желязна стълба. Някъде отстрани се процеждаше съвсем слаба светлина. Търкот се наведе още и завъртя глава, но така и не успя да определи източника й.

Той въздъхна, седна на ръба и спусна крака в отвора.

— Ще ти викна да слизаш, ако всичко е наред — рече той.

— Няма какво да викаш — отвърна Яков. — И без това ще съм зад теб. Къде другаде да ходя?

— Какво е това? — попита Толин. Бяха стигнали до края на бетонната шахта и встрани започваше друг, доста по-стар и занемарен тунел. Толин го освети, колкото да определи, че се спуска и извива леко наляво. Той включи прибора за следене. Обектът бе под и малко встрани от тях.

— Но… това го няма на картата — отвърна изплашено инженерът. — Според схемата шахтата завършва тук.

— Е, излиза, че не си ми нужен повече — Толин се завъртя и дулото на автомата му опря в корема на инженера. Беше поставил пръст на спусъка. Лицето на нещастника пребледня.

— Не, недейте… ами кой ще ви изведе? Само аз имам карти…

Инженерът не можа да довърши, защото краткият откос го отметна назад към стената. Толин вдигна кутията с картите й я метна през рамо.

— Сега вече са у мен — произнесе той, след това даде сигнал на баретите да го последват.

Районът на Великденския остров

4 часа и 45 минути до разрушението

Чувствителният радар на борда на „Анзио“ пръв засече лъча от АН/АПГ-71. Задействана бе автоматичната аларма и корабът започна да се отдалечава от острова. Екипажите на ракетните установки и оръдейните системи заеха местата си и останаха в състояние на бойна готовност, докато не стана ясно, че корабът не е заплашен от пряка опасност, нито подложен на ракетен обстрел.

— Какво, по дяволите, означава това? — обърна се капитан Брубър, командващ на кораба, към своя главен оръжеен специалист, лейтенант Грейнджър.

— Ако се съди по характеристиката на сигнала, радарът е с наземно базиране и не се движи. Той несъмнено ни засече, но при подобно разстояние на борда на „Вашингтон“ няма нищо, което да ни достигне.

— Затова пък имаше предостатъчно оръжия, предназначени за унищожаване на приближаваща се ракета, нали?

— О, да — кимна Грейнджър. — Цял куп ракети „Сайдуиндър“, „Спароу“ и „Феникс“. Да не забравяме самонасочващите се ракети от въоръжението на кораба и, разбира се, зенитните оръдия.

Брубър се потърка замислено по брадичката.

— Което означава, че вероятно ще имаме проблеми при предстоящата атака?

— И аз така смятам, сър.

— Можем ли да надхитрим този АН/АПГ-71?

— Не, сър. Той е най-доброто нещо, с което разполагаше флотът.

— Лейтенант, и без вас го зная. Питам ви има ли някакъв начин да го надиграем? Защото ако няма, нашата „Томахоук“ няма да успее да свърши работата, за която я готвим.

Грейнджър помисли, преди да отговори.

— Сър, има една възможност. В края на краищата, този радар е наше дело. Мисля, че ще успеем да го надхитрим.

— Това исках да чуя. Някакви новини от „Спрингфилд?“

— Не, сър, но сигурно са получили съобщението ни.

— Добре. — Брубър погледна към хоризонта, отвъд който се издигаше щитът около Великденския остров. — Още малко и започваме.

Циан Лин, Китай

4 часа и 25 минути до разрушението

Че Лу застана зад Елек. Хибридът бе спрял в началото на тунела, който се спускаше към най-долното ниво на гробницата. Само на двадесетина метра навътре в тунела сияеше холографското изображение на аирлианеца.

— Разбра ли как да минем покрай него? — попита Че Лу.

— Зная само, че ще ни трябва ключ, който не е тук.

— Нима е толкова важно, че си заслужаваше смъртта на мъжете, които доведе с теб?

— Ако ключът не е тук, други ще го потърсят и намерят — отвърна равнодушно Елек. Той я огледа с кърваво-червените си очи. — А ти какво намери? Нещо, което да оправдае смъртта им?

— Не — поклати глава Че Лу. Надяваше се да не разбере, че го лъже.

— Всъщност, открих нещо — продължи замислено Елек. — Зная как да отворя вратата към външния свят.