Робърт Дохърти - Зона 51 - Сфинксът

Марс

5 часа до разрушението

Стоманените ракоподобни клещи се заровиха в песъчливата марсианска почва и удариха нещо твърдо, но не беше скала. Информацията беше предадена мигновено до подземния контролен център и всички роботи преустановиха работа.

Последва нова команда и роботите започнаха отново да копаят, но далеч по-предпазливо. Скоро под лъчите на далечното слънце се показа черна метална стена, скрита от него в продължение на много хиляди години. Краищата на металната плоча бяха разкъсани и назъбени от някаква неистова сила.

Сантиметър по сантиметър, стъпка по стъпка, роботите разчистваха мястото на катастрофата.

Москва

5 часа до разрушението

Пръстите на Търкот драскаха по плочата, опитвайки се да я задържат, когато тя неочаквано се изтърколи напред . Беше толкова изтощен, че трябваше да изминат няколко секунди, преди да осъзнае какво означава това. Той се изправи, пренебрегвайки острите болки в гърба, и погледна напред. Тъмнината бе все тъй непрогледна. Търкот вдигна ръце и заопипва пред себе си.

— Хей, излязохме — викна той на Яков, доловил лек полъх по лицето си. — Идвай насам!

Руснакът го чу, захвърли камъка, който носеше, и се пъхна обратно в тунела. Колкото повече напредваше, толкова по-тясно му ставаше. Уплаши се, че ще се заклещи, също както тогава, в Афганистан, когато попаднаха в засада. Напъна с яките си плещи и дочу звук на разпарящ се плат. Издиша, за да смали гръдния си кош и се оттласна, доколкото намери от какво, с крака. Изведнъж се промуши от другата страна и тупна на пода. Докато Търкот му помагаше да се изправи, тунелът, който бяха прокопали, внезапно се срути, отрязвайки пътя на светлината.

— Тук електричеството явно е прекъснато — промърмори Яков.

— Прекъснато, казваш — повтори саркастично Търкот. — Излишно е да питам — не разполагаме с никаква светлина, нали? За такова нещо никога нямаше да получиш значка на добър бойскаут.

— Всеки отговаря за себе си — рече Яков. Изведнъж в ръката му блесна ярка светлина. — Да вървим — той насочи миниатюрното фенерче към тунела.

След десетина минути трябваше да вземат първото решение. Тунелът се разклоняваше на два ръкава. Яков огледа всеки от тунелите. Лявото разклонение беше по-тясно и слизаше надолу, дясното запазваше размерите си и вървеше равно.

— Е? — попита Търкот.

— Да хвърлим монета? — предложи Яков.

— Аз предлагам да изберем левия. Все си мисля, че архивите ще са надолу.

— Има логика — съгласи се Яков и се приведе, за да не одраска темето си в ниския тунел. Продължиха навътре, но само след няколко крачки спряха. Яков заяви, че дочул шум отляво. Освети наоколо и долу проблеснаха няколко чифта очи.

— Плъхове — подметна той на Търкот.

Но Майк бе забелязал нещо друго.

— Я прегледай стената.

Яков отново насочи светлината встрани. Стената вече не беше бетонна, а метална. Намираха се в нещо като голяма желязна тръба с диаметър близо метър и седемдесет. Въздухът беше влажен, а по стената имаше ръжда.

— Прилича на канализация — изсумтя Яков.

— Я да се размърдаме.

— Дали не трябваше да хванем другия… — Яков млъкна, когато под краката му неочаквано се разнесе зловещо скърцане. Двамата погледнаха надолу, накъдето руснакът бе насочил светлината.

— О, мамка му… — успя да изпсува Яков, забелязал, че по металната повърхност пълзят пукнатини по-бързо, отколкото можеше да ги следи с очи. Той се огледа за нещо, за което да се хване, и в същия миг тръбата под него поддаде.

Краката му пропаднаха и веднага се удариха в друга извита тръба, която бе разположена под известен ъгъл спрямо първата. Опита се да забави движението, но в същия момент отзад го застигна Търкот и двамата продължиха да се хлъзгат надолу, все по-бързо и по-бързо, докато тръбата зае почти вертикално положение.

Полковник Толин изруга. Бяха стигнали само на двеста метра от източника на радиосигнала, когато светещата точка на екрана му отново започна да се движи — първо хоризонтално, а след това и вертикално, при това с невероятна скорост. Наложи се да смени мащаба на екрана, за да я следи.

— Ще трябва да слезем още по-ниско — каза Толин на инженера, без да откъсва поглед от екрана, като се питаше как другите могат да се движат толкова бързо.

Не знаеше дали не е време да потърси още помощ. Беше наел двадесетина барети от охраната на Кремъл срещу доста солидна сума, осигурена му от Катенка. На всичко отгоре от известно време предавателят бе изгубил всякаква връзка с повърхността и това го притесняваше допълнително. Измъчваха го най-различни предположения. Или Катенка се е справила с другите и сега се прибира спокойно, или се е провалила и вече не се нуждае от него.