Иван Димитров - Дарът на Боговете

Трудно бе да осъзнаеш, че в един миг като този си застанал срещу не кой да е, а слънцето, самото слънце. Всичко изглеждаше толкова близко за реалност. Измъчваше ме странното усещане, че това не е истина, а някакъв сън или може би друг свят. Можеше ли тази планета да е врата за друга реалност?

Всичко е възможно.

Дори прекалено, особено когато щом пожелаеше можеше да получиш в ръката си чаша с вода, която естествено мигове преди това не е била там.

Всичко изглеждаше толкова странно. Онази мрачна безкрайност, възродила се в необятно поле от зелена растителност. Гласовете на цветята и подаръка. А сега слънцето в облаците.

Та аз съм в облаците.

Недоумявах. Как въобще можеше да се случи всичко това? По какъв начин? Защо?

— Малко ли ти се струва това, което ще ти дам в замяна на зеленият цвят? — обади се слънцето.

— Не. — отвърнах механично. Богатствата, които ми предлагаше наистина бяха повече от колкото човек би си представил, ако въобще имаше намерение да ми даде това което исках, защото на мен не ми трябваше злато и скъпоценности.

— Може би се притесняваш от факта, че ще ти е трудно да ги събереш на космическия си кораб. — продължи то. — Не се притеснявай за това. С наградата ще има още кораби, милиони кораби ако поискаш, за да може да прекараш всичко.

— Но на мен не ми трябва злато. — рекох.

— А какво? Кажи и ще го получиш веднага.

— Знаете ли. — започнах. — Наистина тази планета се оказа за мен една от многото места, на които потърсих човешки живот. Търсех последните оцелели.

— Искаш да сътворя за теб една планета с последни оцелели? От какво? — запита ме то.

— Преди години… или може би беше повече. Толкова отдавна беше, че дори не си спомням кога. Човешката раса претърпя една братоубийствена война, която доведе до залеза и. Единственият оцелял бях аз и тръгнах из далечния космос да търся оцелели. Да открия последните, онези които очакваха с надежда да бъдат открити.

Слънцето замълча за миг.

— А ти може би си този, който ги търси с надежда? С последната си надежда? — рече то.

— Да.

— Но защо вършиш всичко това, когато си последният оцелял?

Последният?

Не го изрекох на глас, а имаше ли смисъл да го правя? След всичките тези безплодни години на празна надежда, продължавах да се надявам, че има още оцелели, които също с празна надежда очакваха да бъдат открити.

Можеше ли да е така?

Продължавах да се питам. Не откривах отговора, но се опитвах да го намеря. Трябваше. А въобще имаше ли друг начин? Нужно ли бе накрая да се примиря с болезнената мисъл. Да приема фактите такива каквито бяха?

— Не бери грижа за това. — заговори слънцето. — Ще сътворя специално за теб една планета с последните оцелели, които много скоро след като си тръгнеш от тук ще откриеш.

— Но аз не искам да бъде създадена така. — отвърнах. — Те трябва да са си съществували още от онзи миг, когато цялата ни цивилизация беше загинала.

— И това не е проблем. — рече ми то. — Ще се постарая да изтрия старите ти спомени и да ги заменя с нови. Никога няма да си спомниш, че си идвал тук.

— Но… — замлъкнах.

Имаше ли смисъл да продължавам разговора. Слънцето непрекъснато говореше за този зелен цвят. Непрекъснато си намираше какви ли не предложения за него. Наистина ли го искаше за Малката роза. Не беше ли това някакво превъплъщение на дявола? И предпазваше ли ме дара на цветето от него?

Дали да му го дам?

Щеше ли да удържи на думата си и да създаде, ако не свят на оцелели от войната, то поне един нов човешки свят, една нова човешка цивилизация?

— Не. — отказах твърдо.

— Сигурен ли си? — запита ме лукаво слънцето.

— Да. — потвърдих.

— И си адски прав. — рече то. — Малката роза ти гласува огромно доверие като остави в твоите ръце собствената си съдба. Тя ме помоли да ти помогна и аз. Не бях сигурен. Трудно е да дадеш нещо толкова ценно на един чужденец, но ти си го заслужи. — и сякаш с една призрачна огнена ръка слънцето откъсна от короната си един златист косъм или поне аз така успях да оприлича, това което наистина стана в онзи миг, защото как по друг начин бих могъл да го опиша.

Беше малка сфера.

Стоеше неподвижно във въздуха пред мен, а около нея играеха игриво златисти пламъци.

— Вземи този дар като знак на уважение към теб за доблестта ти. — каза слънцето.

Протегнах се и въпреки привидно горящата сфера не усетих някаква болка при допира си с материята.

В същия миг от облаците под мен изникнаха множество стръкове трева и погълнаха всичко наоколо, а в следващия миг от земята изскочиха дърветата. Можеше да се каже, че са намирах насред голяма полянка в гора, ако не беше трибуната, от която ме наблюдаваха множество тъмни безформени силуети.