Иван Димитров - Душа в системата

Беше късно посред нощ. Били стана от леглото и внимателно включи компютъра. Сложи си виртуалната каска и ръкавиците, и зачака стартирането на Dead Stone — любимия си триизмерен екшън.

Преди няколко дена бе спечелил градското състезание по тази игра и сега искаше да премери сили с други геймъри от цял свят. Смяташе се за един от най-добрите. И беше именно така.

Играта се зареди и междувременно хвърли едно око на електронната си поща. Имаше само едно съобщение — от някого наричащ се Skeleton, когото дори не познаваше. Заинтригува го предложението му. Онзи искаше детмач на Dead Stone.

— Имаш го. — рече Били и веднага превключи на IRC чата. Потърси го и скоро го откри.

— Ranger. — отвърна му непознатия. — Значи си получил писмото ми? Добре. Искам те на сървъра на 123.42.24.55.

— Там съм.

— Но само ние двамата. — допълни онзи. — Искам само теб. Отбележи си ограничение до двама играча.

— Няма проблем. — и Били затвори чата. Прехвърли се на Dead Stone и бързо зареди мрежовия модул. Промени конфигурацията за двама души, а после се закачи към сървъра, който му бе дал неговия непознат противник.

Няколко секунди период на връзка по мрежата и Били се появи сред руините на разрушен древен замък. Много добре знаеше кое е това ниво — деветнадесето, най-омразното му, защото играта много не му спореше тук. Но онзи тип беше избрал именно тази арена и на Били не му оставаше друго освен да се опита да го победи на нея. Смяташе се за един от най-добрите на играта. Тогава трябваше да го докаже и на противника си.

— Ranger. Добре дошъл във владенията ми. — появи се бързо пред очите му съобщение от непознатия.

Били използваше в средата на IRC и Интернет игрите ника Ranger и много си го харесваше, защото за него той значеше вечния боец на доброто.

— Skeleton. Скоро ще се срещнем. — отвърна му светкавично момчето и бързо се насочи към близкото оръжие.

— Ranger. Ще видим. — изненада го на мига непознатия. — Обърни се ако не ти стиска.

Но Били сякаш не го видя. Носеше се на скорост към вълшебната ризница. Само малко и щеше да я вземе. А после. На горния етаж върху една платформа се намираше жезъла.

И тогава нещо го удари в гърба. Светът около него почервеня за миг и по пода се разпръска алена кръв. Но после реагира светкавично и бързо се отмести в страни и по един коридор се насочи към спасителните медикаменти.

Онзи тип беше адски добър щом толкова бързо бе успял да го докопа и с лекота да изръси повече от три четвърти от жизнените му точки. Но не това го безпокоеше. Спомняше си за онези виртуални убийства, за които бе прочел преди няколко дни и сякаш в главата му се загнездваше една мисъл — този тип се опитва да ме убие.

Естествено, че беше така. Нали това бе основното в играта. Ако не го убиеше пръв, значи онзи щеше да го стори. Нямаше други правила — само оцеляването и смъртта на противника.

И макар нещо да го плашеше, същото го влечеше към детмача и заради това продължаваше да играе. Искаше да убие противника си. Желаеше кръвта му по пода на виртуалния замък.

Събра медикаментите и възстанови почти всичките си жизнени точки. После хвърли бегъл поглед наоколо и светкавично се насочи в посока жезъла.

Но на стълбището го чакаше изненада. Босът на нивото го очакваше в пълно бойно снаражение. Онзи тип Skeleton не се шегуваше като го бе приветствал във владенията си. По някакъв начин бе успял да се справи с кода на играта и да измъкне възможността да играе с най-трудния за Били противник.

— Ranger. Свършен си. — изписа се бързо новото съобщение пред очите на момчето.

То се опита да се отдръпне назад, но непознатия го изпревари и още на мига го удари с лъча на жезъла си. Светът премина в силно червен отенък. Жизнените точки намаляха невероятно бързо. Вече бяха само пет.

Били сви наслуки наляво и тъкмо навреме преди следващия изстрел да го прати в ада. Побягна по друг коридор. Тичаше на посоки и въобще не мислеше къде ще попадне и къде какво има. Искаше да се спаси от положението.

Свали си каската. Излез от играта. — един глас прозвуча в главата му. Но волята му отказа. Ръцете не пожелаха да го сторят. В съзнането му се бе загнездило само отчаянието.

— Ranger. Къде си? — прелетя ново съобщение пред очите на момчето и изчезна.

Не искаше да отговори. Щеше само да се забави.

Къде по дяволите бяха другите медикаменти? — запита се той и наслуки се изкачи по някакви стълби.