Иван Димитров - Дарът на Боговете

Не.

Опитвах се да запазя волята си от досега на онези зловещи и далечни създания.

Да.

Щептяха гласовете в главата ми. Сякаш по някакъв начин онези безформени фигури успяваха да говорят в моето съзнание. Повтаряха и повтаряха. Без да спират. Непрекъснато. Монотонният им шепот ме опияняваше.

Трябва да го убия.

И щях да го направя ако в онзи миг не бе изникнал отново в съзнание то ми образа на момичето в черно. Тя плачеше. Ръката ми напразно се протягаше към нея.

Тя беше изчезнала, както всеки път.

Захвърлих меча настрани и той изчезна в нищото сякаш никога не бе съществувал. Тъмните безформени фигури на трибуната също. Рицарят се изправи.

— Можеше да ме убиеш. — рече той. — Нямаше как да те спра. Но ти не го стори. В теб има повече чест и достойнство от всеки друг. Аз ценя тези качества. — бавно измъкна кинжала от ножницата на пояса си, допря острието в дланта си и го стисна. Издъдпра оръжието и когато разтвори юмрука си, капките кръв кръв се издигнаха във въздуха и започнаха да образуват малка сфера. Изглеждаше ми като сън. Как въобще можеше един кинжал да пробие металната ръкавица? Нямаше отговор. Сферата пулсираше в червената гама. — Вземи този дар от мен. — рече рицарят и изчезна в нищото.

Задържах го с ръце.

— Успех. — долетя миг по-късно ехото му, а после изведнъж пропаднах в земята. Изглеждаше така, но всъщност падах от облаците.

Над мен бе небето, а под мен морето.

Паднах с плясък в морето. Нещо ме сграбчи за крака и една уродлива глава се показа над водата. Двете и зловещи очи ме пронизваха ужасяващо.

Октопод?

Ако можех да определя това създание като октопод-мутант или представител на изчезнал вид, то несъмнено щях да се окажа прав. Изглеждаше ми като в онези детски филмчета, където водолазите винаги попадаха на такива екземпляри или на акули.

Стори ми се смешно.

Но всъщност не бе така. Октоподът уви около тялото ми още две от пипалата си, преди да успея да реагирам по какъвто и да е начин. А можех ли въобще да реагирам?

Спусна се под водата и ме повлече надолу към дъното. За миг устата ми се напълни със солена вода, а после отново щом я изплюх и се опитах да вдишам въздух.

Задушавах се. Но опитите ми да се освободя, за да изплувам на повърхността, нямаха резултат. Хватката на октопода бе желязна.

Защо не си взех поне водолазната маска?

Не го бях изрекъл, а и как можех да сторя това под водата, но още на мига маската се появи сама върху лицето ми. Магия. Можеш да я наречеш както искаш. Същото както с чашата вода и меча. Щом го бях помислил, то се бе сбъднало.

Октоподът продължаваше да ме тегли надолу към дъното. Наближавахме един стар потънал кораб. Сякаш беше излязал от някой от онези древни пиратски филми, които по някога пускаха по телевизията. А не бе ли се пръкнал именно от там? Не го ли бях повикал и него с мисълта си?

Защо не поисках пулсатор?

Мисълта ми не извика оръжието. С негова помощ спокойно можех да се справя с октопода, но сякаш не исках да сторя това. Какво можеше да ме очаква в кораба?

Искам да разбера.

И това беше причината. Знаех го. Дори прекалено добре.

Октоподът доближи до пробойната в корпуса на потъналия кораб и внимателно ме пъхна вътре, сякаш бях най-обикновен товар, а той кранът или електрокарът. Отпусна хватката и издърпа пипалата си навън.

Може би щях да забележа, че продължава да стои пред пробойната и пази да не изляза, но в онзи миг, когато забелязах седналата на златния трон русалка, мисълта да се опитам да избягам се изпари бързо от главата ми.

Тя няма крака.

И не можеше да седи, но така бе извила опашката си, за да изглежда, че сякаш е седнала на трона. Около нея по цялото дъно на кораба лежаха купища злато.

— Зравей, страннико. — рече тя.

Не знам как го направи. Само движеше устни, а гласът и звучеше в главата ми. Имаше мек и приятен тембър. Благи и красиви черти. Водата нежно галеше косата и тя сякаш се вееше, доколкото можех да направя подобна асоциация.

— Здравей. — отвърнах вцепенен, не толкова от страх колкото от изненадата. Защо една русалка щеше да приеме такова, толкова приличащо на хората държане? А и какво бе това място? Къде се намираше? Какъв бе този кораб?

Нямах отговор. И не потърсих такъв.

— Знам защо си дошъл тук. — рече тя с мекия си тембър. — Знам какво търсиш.

— Синият цвят? — мисълта сама проблясна в съзнанието ми. Онези цветове на върха на пирамидата можеха да означават само едно — животът, скъпоценностите, кръвта и победата.