Иван Димитров - Дарът на Боговете

Млъкнах.

— Искаш ли да помогнеш на момичето от съня си и да му вдъхнеш капчица живот? — прошепна птицата. — Готов ли си на всичко, дори на жертва, за да и дадеш това, което всички вие отнехте от самите себе си? Живота.

Трепнах.

— Защо?

— Тя те обича. — отвърна гарванът.

— Защо?

— Ти не я ли обичаш?

Запитах се сам. Но не открих отговора. Толкова много въпроси имах, а нямах отговор на нито един от тях. Защо? Обичах ли я? И какво можеше да се нарече обич или любов?

— Не знам до колко искрен бих бил ако кажа „да“ и до колко ще излъжа ако отвърна „не“.

Тя плачеше на рамото ми. В нея се бе събрала толкова болка, беше се утаявала толкова дълго в душата и и в един миг тя я бе изляла. Сълзите и бяха горещи. Изгаряха ме.

После се отдръпна.

Протегнах ръце към нея и тя изчезна.

Тръснах глава. Съзнанието ми се бе напълнило с какви ли не глупости. Какво ми ставаше? Отново започваха да ми се привиждат онези неща.

Тя е обречена.

Гласът проехтя болезнено в главата ми.

Ти също. Обречени сте да бъдете вечно сами. Вие сте последните оцелели.

Имаше ли смисъл във всичко това? Какво можеше да означава? Защо точно аз? Защо бях обречен? А защо и тя? Какво ни свързваше? И въобще свързваше ли ни нещо?

— Знаеш ли коя е тя? — запита ме изведнъж гарванът.

— Усещам. Но не мога да определя. Има толкова много неизвестни във вселената.

— А трябва. — рече тя. — Трябва да разбереш ако искаш да и помогнеш.

— Но…

Спомените нахлуха отново. Погледът и ме прониза. По страните и се стичаха сълзи. Протягах напред ръце, но безполезно тя изчезваше както всеки път.

— Познаваш ли я?

— Може би.

— Обичаш ли я?

— Може би.

— А искаш ли да и помогнеш?

Замълчах за миг. Исках ли наистина да и помогна? Тя ли бе наистина последният оцелял? Единственият оцелял освен мен? Можеше ли да греша? Можеше ли да не е така?

Всичко това приличаше на сън. Но усещах, че на беше. Имаше толкова истина в него. Сякаш си мислиш, че всичко ще свърши когато се събудиш, но всъщност си буден.

Погледнах гарвана в очите.

Искриците очакваха.

— Да. — тонът ми бе твърд. — Ще и помогна.

— Тогава я потърси.

— Къде?

Изведнъж сякаш в мен се появи чувството, че птицата ми се присмива, прави си шеги с мен. Можех да се откажа. Само трябваше да го кажа на глас.

— Последвай фантазията си. — отговорът бе кратък.

Последният ми шанс да се отхвърля от думата си. Да се измъкна като победен, но да се измъкна жив. Да загубя честта и достойнството си, своето и това на расата си, но да остана жив, да продължа да живея. Не в този свят. Вече бях избрал пътя си и трябваше да го следвам до края на безкрая, ако въобще имаше такъв на хоризонта.

Отстоях волята си.

Пътят е пред мен.

И гарванът изчезна.

Огледах се и едва тогава забелязах черната дупка в основата на пирамидата. Доближих се до нея и погледнах в извиращият от дъното и мрак. Всичко бе толкова тъмно и студено. Един далечен хлад ме блъсна в лицето и аз потръпнах.

Това ли е пътят?

Запитах се, но изглежда отговора бе „да“.

Трябваше да мина през дупката. Нямах друг избор.

Последвай фантазията си.

В главата ми прозвучаха последните думи на гарвана и аз скочих в чернотата.

Всичко около мен беше мрачно и зловещо. Сякаш бяха попаднал сред огромен безкрай от тъмнина. Не виждах края, не виждах и началото. В един момент имаше светлина, а после само мрак.

— Помогни ми. — един крехък глас прошепна в чернотата и в краката ми изникна бледо зеленикаво сияние.

Наведох си и едва тогава различих образа на малката, увяхваща роза. Ако не беше слабата светлина, който излъчваше, никога нямаше да я открия.

— Какво си ти? — запитах я.

— Малката роза. — отвърна цветето. Асоциацията ми бе толкова близо до истината.

— В каква беда си попаднала? — с огромни усилия успях да открия въпроса.

— Увяхвам. — рече тя. — Бавно с всеки изминал миг умирам.

Стана ми жал.

Горкото цвете загиваше. Умираше бавно и само усъзнаваше това, което ставаше с него. Сякаш бе прокълнато да го знае.

Но какво ми става?

Цветята не можеха да говорят. Те не можеха да мислят и беше абсурдно дори да усъзнават когато загиват. Те бяха обикновенни растения, не разум като нас хората.

Но какво лошо имаше в тях. Дори и да можеха да мислят. Дори и тогава те бяха по-добри от нас самите. Защо те носеха със себе си красотата и добротата. Ние хората бяхме образите на истинското зло, на онова, което ни унищожи.

И отново мислите ми се върнаха към онзи миг, когато осъзнах истината, че след всички тези години на прогрес, човечеството беше изчезнало, собственоръчно се бе изтрило от лицето на вселената, а аз бях останал последния.