Иван Димитров - Дарът на Боговете

Не.

Всичко това изглеждаше прекалено нелепо. Не можеше да съществува толкова далечна планета двойник на Земята. Не можеше да има втора Земя.

Но защо пък не?

Тук всичко изглеждаше толкова абсурдно и невероятно. Сякаш бях попаднал в собствените си фантазии, в онези детски рицарски романи, които толкова обичах да чете. Крал Артур и кръглата маса. Камелот. Смешният воин за добро дон Кихот и Санчо Панса. Всичко изглеждаше толкова реално, за да е истина и същевременно толкова истинско, за да не е измама.

Дали съм мъртъв?

Можеше ли да съм умрял и това да е задгробния живот? Какво ставаше с човек, когато завършеше живота си в света на живите? Преселваше ли се в някакъв подобен свят?

Може би.

Но не можеше да съм мъртъв. Не и сега. Не и в този миг. След всичко, което се бе случило. Трябваше да съм някъде там в космоса. Искаше ми се да мога да тичам по звездите, да гоня кометите. Детските ми мечти и мисли.

Но аз бях тук. На тази далечна планета и от мен се изискваше да разбера какво е станало и защо гараванът е кацнал именно тук. Отговорите ме очакваха някъде там долу.

Излязох отвън без скафандър. А и с какво можеше да ми послужи на мен? Вече нямаше какво да губя, дори собственият си живот. Бях го изживял вече почти три пъти.

Но въпреки това роботът ми се скара. Както родителите се карат на малокто детенце. Помоли ме поне да взема със себе си ръчния бластер и аз не отказах.

Оставих стоманения си другар в космическия кораб да го пази и поех напред по улицата. Вървях известно време докато не достигнах до огромен площад, по средата на който се издигаше скелето на четириъгълна пирамида, съставена само от ръботете и основата, без каквито и да било стени.

Доближих се до нея и едва тогава забелязах девойката, скрила се зад камарата от камъни до мен. Дрехите и бяха мръсни и изпокъсани, косата и спластена, но въпреки това излъчваше някаква странна красота, която сякаш ми се стори позната.

Погледът и ме накара да потръпна.

Момичето от съня.

Опитах се да се доближа до нея, но в същия миг тя побягна. Последах я и едвам успях да я хвана за рамото. Тя се издърпа настрани и в ръката ми остана парче от оскъдното и облекло.

Отново я догоних.

— Какво е станало тук? — запитах я аз. — Коя си ти? Защо бягаш?

— Пуснете ме. Моля ви. — проплака тя.

— Защо се страхуваш от мен? Няма да ти сторя нещо лошо. — в думите ми имаше само истина, но сякаш тя така и не се опита да я разбере.

— Моля ви.

— Как се казваш? — настоях твърдо.

— Моля ви. — опитваше се да се отскубне от желязната ми хватка, но безуспешно. — Гарванът ще ме погуби.

— Защо?

— Моля ви. — по страните и се стичаха сълзи.

— Аз ще го убия. — рекох и я пуснах. — Той ли е отговорен за всичко това…?

Думите ми останаха без отговор, защото девойката побягна отново и се изгуби сред пустия град. Сякаш сънят ми се сбъдваше. Тя си отиваше, а след нея оставаше празнота и болка. Погледът и ме пронизваше както и в съня.

Стоях така няколко мига загледан в белите каменни стени на сградите, между които бе изчезнала тя, а после тръснах глава, сякаш за да се отърва от песимистичните си мисли и с решителна крачка се отправих към скелето на пирамидата.

Щях ли да се вкопча в схватка на живот и смърт с гарвана? И въобще беше ли виновен за всичко това именно той? Или грешах? Само ли носеше вината си човечеството?

Въпроси без отговори.

Винаги бе така. От толкова много години насам. Отговорите бяха някъде там в края на безкрая. Чакаха да бъдат открити и аз трябваше да сторя именно това.

Слънцето започваше да залязва.

Аз стоях и очаквах гарвана. Имах странното усещане, че щом е кацнал на тази непозната планета, той ще дойде именно тук. Цялата тази чудата постройка само повече засилваше асоциациите ми с хранилката за птици.

Дали да вляза в постройката?

Запитах се, но без въобще да помисля се вмъкнах под ръбовете на пирамидата.

И изведнъж визуалната представа за заобикалящия ме свят сякаш се притъпи. Каменните сгради на изоставения град. Чезнещото зад хоризонта жарко слънце. Плуващите в синьото небе къдрави облаци. Усещането за всичко се притъпи.

Зелено.

Жълто.

Червено.

Синьо.

Цветовете пулсираха един след друг, преливайки в една нежна вълна от светлина.

Погледнах към върха на пирамидата.

Идваха от там.

— Какво означава това? — думите ми прокънтяха в нищото, сякаш пирамидата притежаваше невидими стени. Всичко започваше да се развива прекалено стремглаво и мистериозно. Настъпваше ли развръзката, която бях очаквал толкова дълго? Щях ли да открия отцелелите хора или щях да загина?