Иван Димитров - Дарът на Боговете

Убийци.

Исках да извикам, но гълтото ми се бе стегнало, сякаш в него бяха заседнали буци лед. Сведох поглед. Стиснах силно юмруци. Остра болка прониза дланите ми и когато ги разтворих по тях се стичаше алена кръв.

Ще открия останалите.

Заклевам се.

Ще ги открия.

Вървях напред по пътя. Наоколо беше миналото — руините от града, зловещи паметници на човешката омраза и алчност, а пред мен бе бъдещето. Развалините на космодрумът се приближаваха неимоверно бързо. Сякаш съдбата ме водеше натам.

Изминаха много дълги години. Посещавах планетите една след друга, но всички до една бяха безлюдни и пустинни. Руините бавно се сравняваха със земята и останките от мъртвата човешка цивилизация бавно се губеха сред праха на миналото.

Хората бяха унищожили всичко живо — и растенията и животните. Нямаше живот. Само мъртва и студена материя. Далечни и мрачни спомени за това, какво е съществувало.

Все повече се убеждавах, че аз съм последният човек, с последният космически кораб, а заедно с мен пътува последният робот, създаден от човешката ръка.

Пътувахме непрекъснато. Кацахме на всяка планета и я изследвахме внимателно.

Нямаше резултати.

Единствено мъртва тишина.

Роботът беше от старите модели. Все още функционираше, сякаш крепен от някаква непозната сила. Когато корабът се разваляше, той винаги откриваш повредата и я премахваше. Непрекъснато се грижеше за системите и повтаряше, че ще си създаде другар. Не от плът и кръв. Не като „човеците“. Това не било в неговия интерес и възможности, а от стомана. Като него.

Бяхме приятели. Дори повече от приятели. Той бе единтсвеното живо нещо около мен. Толкова време бе изминало, че за мен и тази последна машина се беше превърнала в човешко същество, в разум, в мислещо създание.

Толкова много време бе изминало от онзи миг, когато се съвзех сред руините на собствения си град. Косите ми вече бяха побеляли, дали от ужаса и стреса, които бях преживял или от годините. Тялото ми не се бе състарило въпреки всичките си двеста и деветнадесет години. Не знам дали отровата в кръвта ми бе причината, ако въобще е била истинска отрова. Но по някакъв начин тя ме бе променила. Аз бях толкова човек, колкото и не бях.

А надеждата ми вече почти се бе изчерпала. Последната съставка от кутията на Пандора, ако така можех да нарека цялата тази безмислена война, която бе изригнала като фонтан от отприщилия се капак, започваше да губи смисъла си.

Не виждах нещо обнадеждаващо. Толкова време бе изминало в скитосване от свят на свят. Без резултат. Пред погледа ми непрекъснато изникваха онези бледи мъртви лица, застинали в агония от жестоката болка и обляни в сълзи.

Очите им ме следяха.

Гарванът продължаваше да ме преследва.

Или аз го преследвам?

Непрекъснато се питах аз. Не преследвам ли всъщност него? Не смятам ли, че вината за цялото това нещастие, за падението на човешката раса е в самия него? И защо въобще бих могъл да смятам нещо подобно, без да имам и най-малкия аргумент на своя страна? Или просто търсех кого да обвиня, не оцелели?

Знаех ли, че няма други, че аз съм единтвеният, последният оцелял от пагубната човешка война?

Може би.

Но защо тогава търсех? И какво всъщност търсех? Имаше ли някакво спасение? За мен? За останалите? За цялото човечество? Можеше ли да спася хората?

Стоях всеки миг загледан през илюминатора на космическия кораб и наблюдавах губещият се в безрая на космоса гарван. Далечните звезди блестяха през крилете му и ме зовяха.

Отново се събудих плувнал в пот.

Пак сън.

Но същият сън. Всеки път. Повтаряше се както музиката на развален грамофон. Преследваше ме непрекъснато, сякаш бях попаднал в един затворен кръг, от където нямаше изход, защото всичко бе прокълнато да се повтаря непрекъсанато.

И така до безкрая.

Но имаше ли такъв? И на къде пътувах? Защо продължавах да следвам гарвана? На къде ме водеше? И водеше ли ме на някъде?

Към края на безкрая.

Да наистина. Ако имаше такъв въобще. Той можеше да е дошъл именно от там. Един вестител на края на вселената, изгарящ всичко наоколо, за да израстне един нов свят от пепелта.

Планетите бяха свършили.

Нямаше повече хора.

Аз бях последният.

Осъзнавах болезнената истина. Бях изгубил надеждата си, но въпреки това някъде в себе си продължава да тая, макар и малка част от нея. Винаги човек продължава да се надява, дори когато мисли, че вече няма смисъл от това. Историята за кутията на Пандора се е крепяла на това. Аз също.