Обречен вечно да скитосвам на далеч и шир, и да търся оцелелите. Да търся отговорите, а в себе си да нося отровата, която ме разяждаше от вътре, убиваше ме бавно.
Цветето също.
То умираше и го знаеше. Както и аз.
За това ли го съжалих?
Може би. Но дори да бе така, то не заслужаваше тази участ. То не беше виновно. Трябаваше да му помогна. Не биваше да загива, не и когато имаше кой да го спаси.
Но какво да сторя?
Да. Толкова дълго търсех отговора на този въпрос. Какво трябваше да направя? Къде трябваше да отида? Бях ли открил след тези дълги години мястото?
Може би.
И отново се върнах назад в миналото, обляха ме старите спомени, за онези мигове, когато заедно с майка си поливахме цветята в градината, за онези хубави времена. Колко бързо бях забравил за тях. Колко бързо бях забравил за всички, дори за собствените си родители. Толкова ли се бях променил? Толкова ли много ме бяха променили онези години на самота?
Сега бях в чернотата…
Какво бе това място?
Не знаех, но веднага бих го определил като свят на смъртта, в какъвто се бе превърнал и този на хората. Тук нищо не носеше със себе си живот. Цветето загиваше, а го обгръщаше стедуния мрак. Съдбата му се доближаваше до моята.
— Ще ти помогна. — рекох и сякаш усетих как то премества погледа си върху мен. Изглеждаше толкова нелепо, но сякаш то ме гледаше, с надежда.
Само ако имах малко вода. Един чайник с вода. Не повече. Трябавше да помогна на загиващото цвете. Да го полея. Бях му обещал. Не можех да се отхвърля от думата си.
Защо го направи?
Не знаех. Защо наистина му обещах да му помогна? Беше ли останала в мен достатъчно доброта? Не ме ли беше променил ледения и безкраен космос?
Само една чашка вода.
Дори не го изрекох да глас и в ръката ми се появи от нищото една керамична чаша, а в нея имаше вода. До горе. Беше пълна с вода до горе. Не можеше да бъде!
Бавно и внимателно полях цветето.
— Вода. — звънчеше крехкото му гласче, като малко момиченце, което си играе навън в дъжда, а капките го обливат и то пее, радостно и щастливо.
Водата свърши и кашата изчезна, сякаш никога не бе съществувала, а розата разцъфна в прекрасен цвят. Наоколо се разля зелено сияние и мрака избледня пред светлината.
В един миг се намирах сред тъмнината на царството на смъртта, а в следващия бях насред огромно поле с цветя. До където погледът ми стигаше виждах единствено зеления цвят.
Цветята ми се усмихваха.
— Благодарим ти. — това не беше само онзи крехък глас на увяхващата роза пред мен, а на всички цветя по целия този безкрай.
Не знаех какво да кажа. Стоях така, загледан в заобиколилата ме зеленина. Толкова много години бяха минали от онзи последен път, когато видях истински цвета. А после срещах единствено мъртви и студени планети. Без живот.
Усмихнах се.
— Приеми този дар от нас, като знак на обич. — рекоха те и от разцъфналия цвят на розата се издигна във въздуха малка сфера, пулсираща в зелено.
Приех я.
И в същия миг една непозната сила ме издигна над земята. Под мен се разнесе възбуден шепот. Гласовете на цветята бавно заглъхнаха щом се озовах над облаците.
Пред мен стоеше слънцето.
— Добре дошъл, скитнико. — гласът идваше от всякъде. Хиляди лъчи светлина обливаха с топлина тялото ми.
— Добре заварил. — трудно открих думите.
— Знам защо си дошъл. — рече то. — Знам, че това е една от спирките по твоя дълъг път. Помогна на Малката роза. Вдъхна и онзи живот, който тя никога не бе имала, затворена от толкова години в тъмнината на мрака.
Стоях мълчалив.
— Знаеш ли какво държиш в себе си? Какво ти даде тя?
— Не.
— А би трябвало, защото тя подари на теб, чужденеца, своя цвят — зеленият цвят. Тя постави в твоите ръце собствената си съдба.
Слушах.
Не знаех какво да отвърна. Пред мен беше слънцето, никога до сега не бях си и помислял, че то е толкова живо, колкото и ние самите. Никога не си бях представял, че мога да го срещна лично и да говоря с него. Всичко беше като в сън.
Само стоях и слушах.
— Искам да те посъветвам нещо. — продължи слънцето. — Знам колко е скъп за Малката роза зеленият цвят. Знам че раздялата и с него може да я убие. И затова бих те помолил да и го върнеш. Естествено ще те наградя щедро за това. Ще получиш всичко, за което само може да си мечтал. Несметни богатства. Всичко. Единственото, което се иска от теб е да ми предадеш зеленият цвят, за да и го върна, а после може спокойно да излетиш с космическия си кораб.
Продължавах да мълча.
Читать дальше