Маги Дейвис - Кристално сърце

Всичко наоколо й сякаш се олюляваше. Или тя се олюляваше? Какво й ставаше?

— Емелин!

Загриженият му глас идваше сякаш от много далеч.

— Добре ли сте? От бебето ли е?

Повдигаше й се, усещаше на езика си горчива слюнка. Не можеше да му отговори, защото се боеше да не повърне.

Когато очакваше Магнус, никога не й беше призлявало. Възможно ли беше сега да е все пак бременна?

Усети как я вдигат високо и изведнъж се озова легнала на кревата.

— Ще викна Хедуид — чу го да казва.

Не искаше Нийл да я оставя сама, копнееше той да я закриля.

Секунди по-късно чу как вратата се затръшна зад него.

— Къде, по дяволите, е Уолтър? — изруга Нийл, застанал с разперени ръце, за да може Готселм да му сложи доспехите. — Обикновено е самата точност.

През означената с колчета ливада, на която щеше да се състои турнирът, сега препускаше старият кръстоносец Фициднът и проверяваше дали са изчистили мястото от камъни. Под сянката на едно дърво лагеруваха кралски рицари от Анжу. Денят обещаваше да е много горещ. Слънцето беше изгряло преди малко, но вече беше изсушило капките роса. Уелсците гледаха да са по-далеч от французите и от англичаните и бяха разположили лагера си по-встрани.

За облекчение на всички само шепа уелски рицари щеше да участва в турнира. Споменатият от Херефорд Давид ан Ландро беше един от тях, както и братовчед му Мийфод, който също беше прекарал известно време при двора на Луи. По всяка вероятност Кадоуладър искаше да избегне опасността от нова война, защото имаше слухове, че неговите хора имали намерение да убият всички, които ще се сражават в този турнир.

Самият Кадоуладър тъкмо се беше появил на черния си боен кон. Над току-що лъснатите доспехи носеше черна туника с емблема — сребърен дракон. Той се озърна наоколо, а неговите хора нададоха гръмко „ура!“

Мястото за турнира беше на една ливада край реката, що-годе равна и достатъчно голяма, за да могат да се сражават две групи от по двадесет души мъже. За кралицата и придворните й дами беше изграден отделен павилион. Елинор още не се беше появила, но някои от дамите вече бяха там и си приказваха. Нийл откри сред тях дебелата жена на Честър, но от Емелин нямаше и следа.

Спречкването, което почна, докато той се обличаше, завърши с това, че на нея й прилоша и трябваше да повърне.

Всъщност изобщо не я съжаляваше. Какви бяха тия глупости, че не искала той да участва в турнира. Не разбираше ли, че мъжът няма избор. Славата му на боец просто го задължава да участва.

Тя изобщо не се беше притеснила за неговия крак, както би трябвало да се очаква от една съпруга. Това го ядоса, защото раната още не беше напълно заздравяла и кракът му не бе толкова як, колкото би желал. Вместо това беше разиграла същински театър на тема парите за откуп и го бе навикала, понеже имало вероятност някой уелсец да го победи, а онова, което ще поиска да получи, би означавало за тях пълен финансов крах.

Причина за нейната истерия трябва да беше бебето, или по-скоро фактът, че сега тя вече не можеше да го напусне.

— Къде е младият Уолтър? — попита Херефорд, който тъкмо минаваше оттам.

Нийл си задаваше същия въпрос относно своя иначе толкова точен рицар. Беше пратил един ратай да иде до кулата, в която живееха рицарите, но момчето се беше върнало с учудващата новина, че днес още никой не е виждал Уолтър, а леглото му изглежда така, сякаш не е спал в него.

— Ще участвате ли още в първото сражение? — отговори той с въпрос.

В първия двубой участваха обикновено посветените наскоро в рицарско звание, които искаха да си спечелят първите шпори. По-възрастните поизчакваха на спокойствие и наблюдаваха държанието на новаците и на техните коне.

— Не, във второто, а вие?

— В първото.

Нийл искаше по-скоро да разбере до каква степен може да натоварва крака си. Твърде възможно беше да не е в състояние да издържи целия ден. Освен това следобеда условията ставаха по-трудни, защото човек трябваше да се сражава сред облаци прах. Но къде, по дяволите, се губи Уолтър?

Магнус дотича развълнуван при него, последван от малко задъхания Джосърън.

— Сър! — извика той още отдалеч, но после спря като омагьосан. Възхищението в очите на момчето достави голямо удоволствие на Нийл.

— О, сър! Може ли да ви помогна! Чух, че сър Уолтър е закъснял. Но нали аз бих могъл…

— Виж дали шпорите ми са сложени добре.

Магнус веднага коленичи и прегледа шпорите. Джосрън го гледаше ухилен.