Маги Дейвис - Кристално сърце

— Хенри я обича по свой начин. И с пълно основание. Тя му даде всичко, което той искаше… половината Франция, богатство и двама сина.

— Не мисля — възрази Емелин и се отпусна в неговата прегръдка.

Нийл я привлече върху себе си, вдигна нощницата и погали голото й дупе.

— Тя наистина е толкова хубава, колкото се приказва. Не бях виждала толкова красива жена…

Тя вдигна ръце, за да може той да й съблече нощницата през главата. Голите й гърди бяха безукорни като перлите в нейната коса.

— Ти си по-хубава от нея — отсече Нийл.

Тя го погледна учудено.

— Целунете ме — прошепна той и я привлече към себе си. Устните му бяха меки и топли. Беше гол и тя усещаше през завивката коравия му член. Ръката му се плъзгаше между бедрата й и нежните му милувки я възбудиха въпреки волята й.

— Моята малка вещица, моята красива малка вещица — прошепна той.

Тя се наведе към корема му, за да стори онова, което той толкова обичаше.

— Не, искам да ви виждам — измърмори той. — Седнете върху мен… Внимателно, кракът ми…

За нейно огромно учудване този път той си даде много време. Целуваше я нежно по раменете, съвсем лекичко, сякаш я кълвеше птиче, а топлият му език ближеше зърната на гърдите й, които щръкнаха вкоравени. После той я привлече надолу, взе розовите пъпки в уста и ги засмука, сложил ръка на влажните й срамни косми.

Необичайната му нежност я възбуди невероятно.

— Това ли те прави щастлива? Момчето да е при тебе? — прошепна й той на ухото.

Забележката му я върна към действителността. Магията на мига изчезна.

— През онази нощ, когато онази жена от града беше тук, за да се погрижи за проклетия ми крак… нали се опитах да ви кажа, че ако умра, Джосрън ще доведе момчето…

Тя не повярва на нито една негова дума.

— Кълна ти се, щяха да ти върнат Джулиън. Кралят няма нищо общо с това. А сега бих желал да проявиш своята благодарност…

Дали пък не трябваше да му повярва?

Тя се протегна, зарови ръце в медночервената си коса и я вдигна нагоре. Дишането му се ускори, когато тя се отпусна бавно върху него. Той държеше здраво с ръка огромния си член, а с другата я притисна върху него.

Косата й се развяваше в ритъма, с който го яздеше. Ръцете му се впиха в къдриците й, когато усети, че върховният миг е вече близо. В същия миг Емелин изкрещя. Нейното тяло още веднъж я беше предало. Тя се разплака.

— Сега защо плачеш? Нали момчето отново е тук… — прошепна той.

Тя притисна лице към гърдите му — толкова топли и близки. В двора долу се чуваха виковете на някои от гостите, които очевидно още нямаха намерение да си лягат, въпреки че бледата светлина на зазоряването вече се промъкваше през прозорците.

Тя още се притискаше силно към него дори когато членът му се изхлузи, мек и влажен, от нея. Би искала да остане завинаги да лежи така.

— Емелин, кога най-сетне ще си имаме дете?

Тази нощ не бяха вдигали подвижния мост, за да могат и последните гости да стигнат до шатрите си.

Слънцето тъкмо изгряваше, когато Уолтър мина по моста и пое по пътя към града.

По поляните неколцина слуги палеха огън, за да приготвят закуската. Стражите от двете страни на пътя го поздравяваха, когато минаваше покрай тях.

Над реката се влачеха повесма мъгла. Уолтър препусна през каменния мост и се прекръсти, за да прогони злите духове, които обичат да се събират по такива места. Беше капнал от умора, защото цялата нощ се беше грижил за удобствата на гостите. Въпреки това пришпори коня, за да стигне час по-скоро в града.

Пред градската порта стоеше каруца със зеленчуци. Стражите я претърсваха с вдигнати високо фенери, търсеха скрити крадци и прочее нехранимайковци. Хлебарят отваряше вратата на фурната и чудесната миризма на прясно опечен хляб изпълваше въздуха.

Всички познаваха младия рус рицар и навярно добре се досещаха къде отива. Мнозина от тях го бяха виждали пред къщата на златаря, докато минаваше уж случайно край нея.

Дори конят му сякаш си знаеше пътя. Той мина край църквата, край стената, зад която се намираше гробището, край складовете на тъкачите. После конят изведнъж спря.

Предишната градска къща на господарката на Морлекс беше заобиколена с висока стена. Откъм улицата можеше да се видят само горните етажи и затворените кепенци на слугинските стаи под покрива. Зад един от тях му се стори, че вижда светлина.

Те работеха от зазоряване до здрач и се молеха. Въпреки това бегинките изглеждаха щастливи. Когато оставаха сами, много се смееха. В присъствието на други свеждаха очи и казваха само най-необходимото.