Нелсън Демил - Дъщерята на генерала

Едно от нещата, които отдавна съм научил, е, че свидетелските показания никога не трябва да се приемат като чиста монета. Но засега хронологията на сержант Сент Джон като че ли издържаше на проверката.

Наведох се още и погледнах в големите сини очи на Ан Камбъл, които гледаха втренчено към небето. Роговицата все още не се беше замъглила, което потвърждаваше моето заключение за скорошна смърт. Дръпнах единия й клепач и във вътрешната страна на окото й забелязах малки кръвонасядания, косвено доказателство за смърт от асфиксия. Засега това, което Кент ми беше казал, и сцената, пред която се бях изправил, съответстваха на моите заключения.

Разхлабих въжето около врата на Ан Камбъл и разгледах пликчетата под него. Те не бяха нито скъсани, нито замърсени от тялото й или от чужда материя. Под тях липсваше разпознавателният й знак, така че и той беше изчезнал. На врата й, там където въжето е било обвито, имаше съвсем леко ожулване, една черта, която се забелязваше трудно, и то само ако специално гледаш за нея. И все пак смъртта беше настъпила от удушване, а пликчетата намаляваха белезите, които иначе въжето би оставило по врата й.

Изправих се и обиколих тялото, забелязвайки, че ходилата й бяха замърсени с трева и пръст, което означаваше, че тя е изминала боса поне няколко стъпки. Клекнах и разгледах внимателно стъпалата й, при което открих малко петно от катран или нещо черно на меката месеста част на дясното стъпало, под големея пръст. Изглежда, че тя всъщност е била боса още на пътя, което би могло да означава, че се е съблякла или поне събула боса до джипа и е била заставена да върви дотук, на 50 м разстояние, боса, а може би и гола, макар че сутиенът и пликчетата й бяха близо до тялото. Разгледах внимателно сутиена и забелязах, че предната закопчалка беше цяла — нито счупена, нито огъната, а по материята нямаше никакви следи от изцапване или дърпане.

През цялото това време никой не проговори и човек можеше да чуе утринните песни на птиците в дърветата, а слънцето се беше издигнало над редицата бели борове зад насипа и дълги утринни сенки падаха върху полигона.

— Кой от военната полиция е дошъл пръв на местопрестъплението — попитах полковник Кент.

Кент извика полицая, застанал наблизо, младо момиче, младши сержант и й каза:

— Докладвай на този човек.

Младши сержантът, на чийто опознавателен знак пишеше Кейси, ме погледна и докладва:

— Получих съобщение по радиото в 4.52, с което ме уведомяваха, че при шести стрелкови полигон е било открито женско тяло, приблизително 50 метра на запад от джипа, паркиран на пътя. Бях наблизо и се отправих към това място, пристигнах тук в 5.01 часа и видях джипа. Паркирах и заключих моята кола, взех карабината си и се отправих към стрелковия полигон, където открих тялото. Проверих дали има пулс, сърдечна дейност, диша ли жертвата и светнах с фенерче в очите й, но те не реагираха на светлината. Заключих, че жертвата е мъртва.

— И какво направи после? — попитах аз.

— Върнах се при колата и потърсих помощ.

— По един и същи път ли вървя към и от тялото?

— Да, сър.

— Пипа ли нещо друго, освен тялото? Въжетата, колчетата за палатка, бельото?

— Не, сър.

— Докосва ли джипа на жертвата?

— Не, сър. Не съм се докосвала до нищо друго, освен нужното да установя, че жертвата е мъртва.

— Нещо друго, което желаеш да споменеш?

— Не, сър.

— Благодаря.

Младши сержант Кейси отдаде чест, обърна се кръгом и се върна на поста си.

Кент, Синтия и аз се погледнахме, като че ли всеки се опитваше да разбере какво чувстваха или мислеха другите двама. Подобни моменти наистина са изпитание за душата и се запечатват неизлечимо в съзнанието. Никога не съм забравил сцена на убийство, нито желая да забравя.

Вгледах се в лицето на Ан Камбъл в продължение на цяла минута, осъзнавайки, че няма да го видя отново. Мисля, че това е важно, защото то създава връзка между живите и мъртвите, между следователя и жертвата. Помага по някакъв начин, не на нея, а на мен.

Върнахме се на пътя и обиколихме джипа, който Ан Камбъл беше карала, после погледнахме през прозореца на мястото до шофьора, който беше отворен. Много военни превозни средства нямат ключ за запалване, а само бутонът за стартера, а бутонът на джипа беше в положение „изключено“. На предната седалка до шофьора имаше черна кожена военна чанта. Синтия ми каза:

— Щях да проверя съдържанието й, но не исках да го правя без твое разрешение.

— Започваме добре. Донеси чантата.