Нелсън Демил - Дъщерята на генерала

Когато аз се обучавах в пехотата, по полигоните нямаше никаква растителност, огромни пространства гола земя и те не се различаваха от реалните бойни условия, освен ако не се случи да се сражаваш в пустинята. Сега повечето полигони, като този например, бяха залесени с разнообразна растителност, която частично закриваше обсега. На около петдесет метра от мястото, където бях застанал, имаше една падаща мишена, скрита до известна степен от висока трева и вечнозелени храсти. Двама души от военната полиция — мъж и жена — бяха застанали до силуета. В основата на мишената можех да различа нещо, чието място не беше тук.

Полковник Кент каза:

— Този тип е бил извратен. — И после добави, като че ли не го бях разбрал — Искам да кажа, че го е направил точно тук, на полигона, до мишената, която сякаш го е наблюдавала отгоре.

Само ако тази мишена можеше да говори. Обърнах се и огледах района. На известно разстояние от пейките и кулите за стрелкови контрол имаше пояс от дървета, сред които можех да различа полевите тоалетни.

Попитах полковник Кент:

— Претърсихте ли района за други жертви?

— Не, ами, не искахме да унищожим уликите.

— Но някой друг също би могъл да е мъртъв или да се нуждае от помощ. Да се помогне на жертвите е по-важно от уликите. Така пише в ръководството.

— Правилно — той се огледа и извика един сержант от военната полиция. — Нека взводът на лейтенант Фулхам дойде тук с кучетата.

Преди сержантът да успее да отговори, един глас от горната пейка каза:

— Аз вече ги извиках.

Погледнах към Синтия:

— Благодаря.

— Няма защо.

Искаше ми се да не й обръщам внимание, но знаех, че това няма да бъде възможно. Обърнах се и тръгнах към полигона. Кент ме последва. Докато вървяхме, крачките на Кент постепенно започнаха да се скъсяват и той изостана. Двамата на пост стояха в стойка свободно и демонстративно гледаха настрана от земята, където лежеше тялото на капитан Ан Камбъл.

Спрях се на няколко стъпки от трупа, който лежеше по гръб. Беше гола, както беше казал Кент, с изключение на един спортен часовник на лявата й ръка. На около метър от трупа лежеше сутиенът й. Както беше казал Кент, униформата й липсваше от мястото на престъплението. Липсваха също така и нейните обувки, чорапи, шлем, колан и лично оръжие. По-интересен може би беше фактът, че Ан Камбъл беше просната на земята с крака и ръце вързани за колчета от палатка. Колчетата бяха от зелена пластмаса, а въженцата от зелен найлон — и двете казармена собственост.

Ан Камбъл беше около трийсет годишна, добре сложена, с фигура на инструктор по аеробика, с добре оформени мускули на краката и ръцете и нито грам мазнина. Въпреки настоящото й състояние, можех да разпозная лицето й, което бях виждал по армейските плакати. Беше доста привлекателна, с правилни черти, а русата й коса беше с обикновена прическа с дължина до раменете, може би десетина сантиметра по-дълга, отколкото е разрешено по устав, но това в момента беше най-дребният й проблем.

Около врата й имаше дълго парче от същото найлоново въже, с което бяха вързани китките и глезените й, а под въжето бяха сложени пликчетата й, които бяха пъхнати през главата й, така че единият крачол обвиваше врата й и въжето не се впиваше направо в него. Знаех какво означава това, но не съм сигурен, че някой друг разбираше.

Синтия се приближи зад мен, но не каза нищо.

Клекнах до тялото и отбелязах, че кожата изглеждаше восъчно прозрачна, от което ружът й изпъкваше ярко. Ноктите на пръстите на ръцете и краката й, покрити с прозрачен лак, бяха изгубили своята розовина. По лицето й нямаше натъртвания, одрасквания и белези от разкъсване или ухапване, същото се отнасяше и за тези части от тялото й, които можех да видя. С изключение на извратената поза на тялото й, нямаше външни белези за изнасилване, нямаше семенна течност по гениталиите, бедрата или по срамните й косми, никакви признаци за борба наоколо, никакви петна от трева или пръст но кожата й, никаква кръв, мръсотия или кожа под ноктите й, дори и косата й не беше много разрешена.

Наведох се и докоснах лицето и врата й, там където трупното вкочаняване обикновено се усеща първо. Не се беше вкочанила и аз опипах под мишниците й, които бяха все още топли. Имаше трупна синина по бедрата и задните й части и тази синина беше с тъмно лилав цвят, което съответстваше на смърт от асфиксия, което от своя страна съответствайте на въжето около врата й. Притиснах пръст до синкавата кожа, малко по-високо от мястото, където задните й части се опираха в земята, и притиснатото място избледня. Когато отместих пръста си, синкавият цвят се възвърна, което ме караше да бъда доста сигурен, че смъртта е настъпила през последните четири часа.