Нелсън Демил: Дъщерята на генерала

— На колко години е той? — попитах аз.

— Около петдесетте. Женен. Чисто досие.

— Къде е сега?

— В сградата на военната полиция, да подремне малко. Казах му да е на разположение.

Бяхме минали първи, втори, трети и четвърти стрелкови полигон, които лежат вдясно от пътя, огромно пространство от открита, равнинна местност, оградени отзад от дълъг насип от пръст. Не бях идвал тук от повече от двадесет години, но си спомнях мястото.

Полковник Кент продължи:

— И така, Сент Джон се обажда в караулното помещение, но капитан Камбъл не е там. Той казва на разводача да се обади в караулното и да провери дали капитан Камбъл е минавала. Разводачът се обажда малко по-късно и докладва, че не е ходила. Така че Сент Джон му нарежда да изпрати сериозен човек в щаба, за да наблюдава телефоните и когато един от дежурните се появява, той се качва на зачислената си кола и потегля. Започва да проверява постовете по ред — сержантския клуб, офицерския клуб и т.н. — но никой от часовоите не е виждал капитан Камбъл. И така около 4.00 той се отправя към последния пост, който е склад за муниции и по пътя, при стрелкови полигон номер шест, той вижда джипа й… всъщност ето го и него.

Напред, вдясно от тесния път, беше джипът, с който вероятно Ан Камбъл е отишла на своята среща със смъртта. Близо до джипа се намираше нечие ЗЧПС — едни червен Мустанг. Попитах Кент:

— Къде е постът и часовоят?

— Складът за муниции се намира малко по-нагоре по пътя. Часовоят, редник Робинс, не е чул нищо, но е видял светлини.

— Разпита ли го?

— Нея. Мери Робинс. — Кент се усмихна за първи път. — Редник е термин неутрален по отношение на род, Пол.

— Благодаря. А къде се намира редник Робинс сега?

— В едно легло, в сградата на военната полиция.

— Доста се е понаселило там, но добре си се сетил.

Кент спря колата близо до джипа и червения Мустанг. Вече се беше почти разсъмнало и можех да видя шестимата от военната полиция — четирима мъже и две жени — застанали на различни места из района. На всички полигони имаше пейки, от лявата страна на пътя, обърнати към стрелбищата, където войниците сядаха, за да получат инструкции преди да пристъпят към рубежа. На по-близките пейки, от лявата ми страна, седеше жена, облечена в джинси и яке, и пишеше нещо в бележник. Кент и аз излязохме от колата и той ми каза:

— Това е госпожа Сънхил. Тя е жена.

Знаех това. Попитах Кент:

— Какво прави тя тук?

— Аз я извиках.

— Защо?

— Тя е съветник по изнасилванията.

— Жертвата няма нужда от съвети. Тя е мъртва.

— Да — съгласи се Кент, — но госпожа Сънхил освен това разследва и случаи на изнасилвания.

— Това сигурно ли е? Какво прави тя в Хадли?

— Онази медицинска сестра, лейтенант Нийли. Чувал ли си за случая?

— Само каквото съм чел във вестниците. Би ли могла да съществува връзка между двата случая?

— Не, вчера беше извършен арест.

— По кое време?

— Около четири след обяд. Госпожа Сънхил извърши ареста и до пет часа вече имахме самопризнание.

Кимнах. В шест след обяд госпожа Сънхил си пиеше питието в офицерския клуб и поливаше тихо своя успех, Ан Камбъл, както щях да установя по-късно, е била жива и е вечеряла там, а аз бях на бара и наблюдавах Синтия и се опитвах да събера смелост, за да й се обадя или да се оттегля стратегически.

Кент добави:

— Сънхил трябваше да замине днес по друга задача, но каза, че ще остане за този случай.

— Какъв късмет имаме само.

— Да, добре е да има жена при тези случаи, а и тя е добра. Видях я как работи.

— Наистина.

Забелязах, че червеният Мустанг, вероятно колата на Синтия, беше също като моя, с номера от Виржиния, което означаваше, че също като мен тя работеше извън Фолс Чърч. Но съдбата не беше направила така, че нашите пътища да се пресекат в службата ни, а ни беше срещнала тук при тези обстоятелства. Беше неизбежно във всеки случай.

Погледнах към полигона, върху който се беше спуснала утринна мъгла. Пред насипа бяха разположени на различни разстояния няколко падащи мишени — дванайсет отвратителни дъсчени мъже с пушки в ръка. Тези, изглеждащи като живи мишени, бяха заместили старите, които представляваха черен силует, като основната цел явно е била, че ако ще те обучават да убиваш хора, ти трябва да се научиш да гледаш целта в очите. От минал опит обаче мога да кажа, че нищо не те подготвя да убиваш хора освен убиването на хора. Във всеки случай по повечето от фалшивите мъже бяха накацали птици и те до известна степен разваляха ефекта — поне докато не стреляше първият за деня взвод.