Джуд Деверо - Сърце от лед

— Понякога си направо зла. Да не мислиш, че ме е страх от това проклето тържество!

— Докажете го, като се облечете и ме придружите.

Докато го наблюдаваше, тя разбра, че той вътрешно се бори със себе си, и й се дощя да му каже, че ще си остане с него в къщи. Не се поддавай, укори се тя. Той точно това иска да постигне.

Кен ядно запрати документите на писалището.

— Добре, ще дойда — каза троснато. — И се надявам, че няма да ти се наложи да съжаляваш за това. — С тези думи той изхвръкна навън от кабинета и тръгна към спалнята си.

— Аз също се надявам — каза тихо тя и изтича да донесе костюма, който лежеше забравен в каретата.

Докато Кен се преобличаше, Хюстън разглеждаше мебелите, струпани в салона, и разсъждаваше как най-добре би могла да ги подреди. След час и половина, когато беше почти уверена, че Кен е скочил през някой прозорец на първия етаж, се обърна и го видя застанал в коридора в тъмно сако с дълги пешове, сиви панталони и бяла ленена риза. В ръката си държеше бяла вратовръзка.

— Нямам представа как се връзва това нещо…

Хюстън за момент не можа да помръдне от мястото си.

Ушитият по мярка костюм превъзходно изтъкваше забележителната разлика между широките му рамене и тънката талия, а тъмният плат подчертаваше косите и веждите му. Мисълта да се яви под ръка с този мъж на предстоящото увеселение я изпълни с гордост. Дълбоко в себе си непременно искаше да докаже на града, че веднага може да си намери друг мъж, и то не какъв да е. Положително би могла да попадне и на по-лош от него — о, да, би могла!

— Знаеш ли как се връзва вратовръзка? — повтори той.

— Да, разбира се — отговори машинално тя, идвайки отново на себе си. — Но трябва да седнеш, защото в противен случай не бих могла да достигна врата ти.

Той седна на едно от малките позлатени кресла като осъден на смърт.

Докато връзваше сложния уиндзорски възел, Хюстън реши да започне с уроците:

— Забавата ще бъде в дома на една от моите приятелки. Казва се Тиа Манкин. Храните и напитките ще бъдат поставени върху дълги маси, подредени в градината. А ние ще обикаляме наоколо и ще разговаряме с гостите. Ще се старая да бъда винаги близо до теб.

Кен не казваше нищо.

Когато възелът беше готов, тя го погледна в очите. Това ли беше мъжът, в чиято глава бе строшила глинената кана?

— Няма да трае дълго — добави тихо тя. — После ще се върнем тук и ще вечеряме заедно.

Внезапно той я прегърна и бурно я целуна — сякаш искаше да почерпи кураж от нея.

— Хайде да свършим с тази работа — промърмори той и закрачи към входната врата.

— Какво чакаш? — повика я нетърпеливо, застанал в рамката на вратата.

— Ето ме, идвам — отговори е усмивка тя и се почувства млада и жизнена.

Докато Кен управляваше каретата — до къщата на Тиа бяха само няколко минути, — тя продължи да му дава наставления.

— Ако искаме да убедим хората, че наистина сме сгодени, трябва да проявиш известно внимание към мен — каза предпазливо тя. — Стой близо до мен, предлагай ми ръката си и тъй нататък. И много те моля, помогни ми, когато слизам от каретата.

Той кимна, без да я погледне.

— И се усмихвай — каза тя. — Бракът не е толкова лошо нещо, колкото ти изглежда.

Хората, събрани в градината на семейство Манкин, с нетърпение чакаха момента да се запознаят с новия годеник на Хюстън. Разбира се, опитаха се да не забравят доброто възпитание, но буквално хукнаха към каретата, когато тя спря пред къщата, и застанаха там със зяпнали уста. Миньорът е рунтавата брада бе подменен от някакъв непознат джентълмен.

Кен, изглежда, не забелязваше реакцията на хората, за сметка на това Хюстън веднага я усети. Тя гордо сложи ръце върху широките му рамене, когато й помагаше да слезе от каретата, после пъхна ръката си под неговата и той я отведе то събраните в края на градината гости.

— Мога ли да ви представя моя годеник, мистър Кен Тагърт — заговори официално тя.

Двадесет минути по-късно, след като го беше представила на всички присъстващи, тя усети, че той започва да се отпуска.

— Не е толкова лошо, колкото очакваше, нали?

— Не е — промълви небрежно той. — Желаеш ли нещо за ядене?

— Искам чаша пунш. Ще ме извиниш ли за момент. Трябва да поговоря с един човек.

Тя го проследи с поглед, когато той се запъти към бюфета, и забеляза, че много жени се спираха и гледаха подире му. Мередит Лехнер пристъпи към него и го заговори, като първо погледна с усмивка към нея, сякаш искаше разрешение.