Джуд Деверо - Рийган

— Искам Травис! Той беше мой, когато легнахте при него, забременяхте от него и го принудихте да се ожени за вас.

— И така може да се разглежда възникналата ситуация! Кажете ми: Травис обещаваше ли ви да се ожени за вас, ако вече не е обвързан с мен?

— Нямаше нужда да ми обещава нищо — каза Марго. — Ние бяхме направо като сгодени, когато се запозна с вас, и единственият проблем е неговата влюбеност във вас. Досега не му се е случвало някоя жена да го остави и това просто го подлудява.

— Ако е така и Травис харесва жени, които го оставят, защо сте дошла тогава след него тук? Нямаше ли да е по-добре да стоите далеч от него и да го оставите да се върне при вас?

— Вървете по дяволите, малка фльорцо! — избухна Марго. — Травис Станфорд ми принадлежи! Той ми принадлежеше още тогава, когато вие сте играли в пясъка. Вие го напуснахте! Вие откраднахте накитите на майка му, после се измъкнахте от къщата и просто го зарязахте! Ако не бях намерила тази бележка… — Марго не довърши фразата си.

Рийган погледна за миг Марго твърдо в очите, докато мозъкът й трескаво работеше. През всичките години се беше удивлявала защо Травис не я намери. Беше му оставила следа, която дори дете можеше да намери, значи, така заключаваше тя, Травис въобще не беше си дал труда да проследи пътната й кола.

Ала ако Марго беше намерила първа бележката й в библиотеката…

— Той търси ли ме много дълго? — попита Рийган тихо.

Марго се изправи и я погледна разгневена отвисоко.

— Навярно не очаквате от мен да ви отговоря? Но нека ви предупредя: Травис ми принадлежи! Не вярвам, че сте пълноценна жена, за да се борите с мен за него. Аз винаги получавам онова, което искам.

— Наистина ли, Марго? — попита Рийган невъзмутимо. — Имате ли мъж, който да ви държи в прегръдките си нощем, когато плачете? Или някой, на когото да доверявате най-интимните си тайни? Знаете ли какво означава да споделяте, да обичате или да бъдете обичана от някого? — Рийган вдигна глава и изгледа Марго. — Или мислите за хората само като долари и центове? Кажете ми честно щяхте ли толкова много да се интересувате от мъжа ми, ако ви принадлежеше Скарлет Спрингс?

Марго отвори уста, за да възрази нещо, но премисли и напусна безмълвно библиотеката.

Когато Рийган поднесе чашата с чай към устните си, тя забеляза за своя изненада, че цялата трепереше. Въпросите, които зададе на Марго, всъщност, без да съзнава това, беше отправила към самата себе си. Какво значеше за нея по принцип, че притежава един град? Имаше приятели тук, хора, с които я свързваха дружески отношения, но можеха ли те да заменят един особен човек — който я обичаше, макар тя да не се показваше от най-добрата си страна? Някой, който й държеше главата, когато беше болна? Някой, който познаваше всичките й нелицеприятни черти и я обичаше напук на слабостите й?

Виждаше пред очите си плантацията на Травис и Станфорд-Хол и знаеше, че всъщност мястото на Дженифър беше там. В салона висяха стотици портрети, увековечили рода на Травис, които бяха и предци на Дженифър. Тя заслужаваше да израсте сред толкова подредени отношения, сред безопасност и спокойствие, не сред постоянно сменящи се хора в един хотел.

Тя се облегна назад в креслото си. Естествено нямаше да й е лесно да каже на Травис, че е спечелил. Несъмнено щеше да се бие в гърдите, че го е знаел от самото начало. Но нима това имаше някакво значение? Трябваше ли от глупава гордост да се откаже да живее с мъжа, когото обичаше? Трябваше ли от уязвено чувство за достойнство да се откаже от всичко това? Отгоре на всичко съществуваха възможности да му върне тъпкано за арогантността му. О, да, размишляваше тя. От всяка необмислена дума, която й беше казал, щеше да го заболи още веднъж…

— Но ти изглеждаш много доволна — каза Бранди. Рийган беше толкова потънала в мислите си, че забеляза приятелката си едва тогава, когато застана пред нея.

— Тъкмо си мислех за Травис.

— В такъв случай и аз щях да сияя като теб. Кога напускаш с него града?

— Как си стигнала до идеята, че аз с него…? — започна Рийган, но отново спря при гръмкия смях на Бранди. — Знам за какво си мислиш в момента и това е вярно. С години изпитвах страх от Травис. Боях се, че щеше да ме глътне без остатък със завладяващата си личност и вече няма да ме има на белия свят.

— Ала сега вече знаеш, че можеш да се наложиш до него — каза Бранди.

— Да! И разбрах, че е прав, когато твърди, че Дженифър ще бъде на по-добро място в неговата плантация. Но какво ще стане с теб? Да потърся ли някой, който да ти помага при управлението на хотела?