Джуд Деверо - Рийган

Минаха няколко секунди, преди Рийган да проговори отново.

— Нима вашата арогантност е безгранична? Не виждам нищо добро в това, че се срещнахме. На улицата щях да съм по-добре, отколкото в тази стая, заключена от един осквернител на жени, какъвто сте вие, сър!

В краищата на очите му отново се събраха малки бръчици и той я удостои със сияеща усмивка. Докато прокарваше длан през тъмната си коса, Травис се изсмя тихо.

— Слушайте, слушайте! Струва ми се, че току-що ме наруга една английска дама. — Докато погледът му се плъзгаше по голите й рамене, той продължаваше да й се усмихва. — Вие ми харесвате, ако трябва да бъда откровен.

— Но аз не ви харесвам — отвърна Рийган, възмутена от неговата несъобразителност и неадекватно поведение.

— Разрешете ми да се представя. Аз съм Травис Станфорд от Вирджиния и много се радвам, че се запознавам с вас. — Той й подаде ръката си.

Рийган скръсти ръце пред гърдите си и отмести поглед встрани. Ако се отнасяше грубо към него и не му обръщаше внимание, може би щеше да я пусне да си върви.

— Е, добре — каза Травис и се изправи. — Искате да наложите своето. Ала нека сме наясно: няма да ви пусна сама да вървите през пристанищния квартал на Ливърпул. Или ще ми кажете къде живеете и кой се грижи за вас, или ще останете заключена в тази стая.

— Не може да постъпвате така. Нямате никакво право!

Той я изгледа със свирепа гримаса.

— Нощес заслужих това право. Ние, американците, се отнасяме много сериозно към задълженията си и от изминалата нощ насам отговарям за вас — поне дотогава, докато открия кой е вашият законен опекун.

Докато се обличаше, той я наблюдаваше зорко в огледалото и се опитваше да отгатне защо не му казва коя е. Наметна жакета си и се поклони пред нея.

— Ще се постарая да направя необходимото за вас — каза той меко.

— Кой ви дава право да решавате кое е добро и кое лошо за хора, които дори не познавате?

Травис отвърна с усмивка:

— Говорите вече почти толкова умно, колкото малкият ми брат. Не искате ли да ми дадете една целувка преди да тръгна? Ако издиря вашия опекун, това ще бъде единствената възможност.

— Надявам се повече никога да не ви видя! — разгневи се тя. — Надявам се, че ще цамбурнете в пристанищния залив и ще изчезнете там завинаги. Надявам се…

Той прекъсна яростната й тирада, като с една ръка я вдигна от леглото, а с другата отметна завивката, която ги делеше. Докато галеше меката, с цвят на праскова плът на хълбоците й, той притисна уста към устните й. Нежно, съвсем нежно ги целуна, за да не я стъписа или да не си помисли, че ще я принуждава към нещо.

За миг Рийган се опита да го отблъсне. Големите му силни ръце я притеглиха бавно и тя усети възбуждащото му въздействие. Беше изненадана, че един толкова арогантен, недодялан великан може да бъде толкова нежен.

Уви ръце около врата му и извърна главата си настрана, а дланите й се изгубиха в косата му.

Травис се отдръпна от нея.

— Започвам да се надявам, че никога няма да открия вашия опекун. Такова прелестно създание като вас е цяла рядкост.

Когато тя замахна с ръка да го удари, той се засмя от сърце, хвана десницата й и целуна един след друг краищата на пръстите й.

— Казах го на шега. А сега бъдете добро момиче и останете тук в стаята, а когато се върна, ще ви донеса една прелестна рокля.

Той се заля от смях, когато хвърлената след него възглавница улучи само вратата, която се затвори подире му.

Ключът се превъртя отвън в ключалката. Като че ли й сложиха окови на ходилата.

Настъпилата тишина я стъписа. Рийган седеше зашеметена накрая на леглото и се оглеждаше с невиждащи очи в голямата стая. Не можеше да повярва, че не се намира в собствената си синя спалня, че Лезли нямаше всеки момент да влезе, за да й донесе шоколад. Действително, за няколко часа нейният свят се беше сгромолясал като картонена къщичка. Беше узнала, че мъжът, когото обичаше, не отвръща на нейната обич, а единственият й роднина беше заявил, че не дава пет пари за нея. Като капак на всичко беше загубила и своята девственост и беше в плен на някакъв див американец. Пленница, помисли си тя. Едва сега й стана ясно, че е била пленница през целия си живот, затворена в златен кафез, който се състоеше от една градина и нуждаеща се от спешен ремонт вила.

Докато тези мисли кръжаха в главата й, тя започна да оглежда стаята. На едната стена имаше прозорец и тя се замисли дали да не избяга. Вън със сигурност щеше да намери помощ, все някой щеше да я вземе в къщата си или да й даде работа. При тази мисъл изтръпна. Какво можеше да прави? Единственото, което действително умееше, беше изкуството да се грижи за градина. Вероятно…