Джуд Деверо - Рийган

Хвърли се на килима, опря главата си на синьо-бялата тапицерия на един диван, закри я с ръце и се разрева с глас. Как можа да постъпи така с нея? Защо не й каза по-рано нито дума за къщата?

Минаха само секунди, докато Травис влезе в стаята, притегли я в прегръдките си и седна с нея на дивана.

— Защо всъщност плачеш? — попита той с един толкова уязвен и същевременно томителен глас, че сълзите й потекоха още по-обилно.

— Ти си богат! — изхлипа тя.

— Ти плачеш, защото съм богат? — попита той озадачен.

Още докато се опитваше да му обясни от какво е отчаяна, беше сигурна, че той никога няма да я разбере. Травис беше толкова убеден в правилността на постъпките си, че никога не го връхлиташе сянка на съмнение, че може и да не сполучи в онова, което предприема. Нямаше никаква представа какво изпитва човек, когато му изглежда, че е безполезен. И той очакваше от нея, че ще му стопанисва къщата, допълнителните постройки, ще ръководи прислугата и покрай другото ще дава вечеринки за няколкостотин приятели.

— Не мога да ти помогна, ако не ми кажеш какво те боли — промърмори Травис и й даде носната си кърпа. — Все пак не можеш да ми се сърдиш само затова, защото не съм беден фермер.

— А как да направя… — хлипаше тя — как мога да… Та аз не знам дори как изглежда един тъкачен стан!

На Травис му потрябваха няколко секунди, преди да съобрази за какво става дума.

— Но ти не си длъжна да обслужваш тъкачните станове! Стига ти само да наредиш кой да се залови с тях. Жените ще идват със своите проблеми, а аз ще ти казвам как да ги решат. Това е толкова просто.

Никога нямаше да постигне това той да може да проумява проблемите й! Скочи от скута му, избяга отново от стаята, пак по коридора, през балната зала, в един друг коридор, докато най-сетне намери спалнята и сред неразбория от копринени фусти и цветен муселин се тръшна на леглото.

Макар че плачеше горчиво, успя да долови бавните, тежки стъпки на Травис в коридора. Той се спря в рамката на вратата, изгледа я замислено и изглежда после стигна до извода, че би било по-добре да я остави за известно време сама. Когато крачките му заглъхнаха отвън, тя се разрида още по-високо.

Часове по-късно дочу леко почукване и една камериерка попита какво желае за вечеря. Вече щеше да отговори „йоркширски пудинг“, когато й мина през главата, че дори не знае какво обичат за вечеря американците. И затова каза на момичето, че нямала апетит и можела да си върви. Може би въобще нямаше да излиза от стаята, за да не се излага повече.

Когато посети за пръв път плантация, за Рийган нямаше съмнение колко е трудно да се ръководи такова производство. Опасенията й бяха далеч надминати от действителността. Травис ставаше от леглото още с вдигането на здрача и едва-едва напуснал спалнята, вече се събираха с дузини жени и бомбардираха Рийган с въпросите си. Когато не знаеше какво да им отговори, те гледаха към тавана или встрани. Веднъж се случи дори да чуе как една от слугините прошепна на друга, че умът й не побирал как мъж като Травис е могъл да се омъжи за такава глупачка.

И навсякъде, където се появяваше, чуваше името Марго.

Тъкачка й показа модел, който усвоила от Марго. Градинар садеше луковици от лалета, които му беше дала Марго, и в синята стая намери дрехи, които, както й казаха, били на Марго, защото често живеела в тази стая.

Вечерта по време на яденето тя попита Травис за тази жена, Травис й отвърна само със свиване на рамене, че Марго била съседка. Понеже Травис беше отсъствал толкова дълго от плантацията, сега беше затънал до гуша в работа, и дори по време на яденето двама от служителите му сядаха до него и преглеждаха с него книжата. Рийган не желаеше да го обременява допълнително, като му досажда с проблемите си.

И в крайна сметка настъпи денят, в който блаженият свят на Рийган се сгромоляса с гръм и трясък. Травис току-що се беше върнал в къщи да обядва набързо, разказваше й, че отново пристигнал кораб за него от Англия, когато чаткащи копита върху покритата с тухли площадка го принудиха да подскочи. Един камшик свистеше непрестанно и един кон цвилеше сърцераздирателно. В следващия миг Травис изтича до прозореца и извика сърдито:

— Марго, ако удариш още веднъж коня, ще ти наложа гърба със собствения ти камшик!

В този миг нисък, предизвикателен смях изпълни трапезарията.

— По-добри мъже от теб вече са се опитвали, скъпи мой Травис! — После камшикът изсвистя отново, а конят изцвили повторно.