Джуд Деверо - Сърце от пламък

— О, не, недей пак! — засмя се той и я издърпа да стане. — Иди горе и облечи нещо. В скрина до стълбата ще намериш няколко стари рокли. Избери си нещо подходящо — подкани я той и здраво я потупа по твърдото голо задниче.

Блеър хукна нагоре по стълбата, отвори скрина и започна да рови в наредените дрехи. На стената зад нея имаше огледало и тя не се стърпя да не се огледа в него. Кожата й пламтеше, бузите й бяха розови, очите блестяха. Косата, която винаги беше опъната назад, за да не й пречи на работата, сега беше разпиляна по раменете и приличаше на буйна лъскава грива.

Дали Леандър наистина я обичаше? Поне не се отвращаваше от близостта й, а и беше положил много усилия да я завладее. А може би просто му трябваше втори хирург за операции и добра партньорка в леглото?

— Имаш само три минути! — извика отдолу Лий.

— И как ще ме накажеш, ако се забавя? — попита тя.

— С въздържание.

Блеър със смях се напъха в една фланелена риза и дебел платнен панталон. Панталонът беше доста къс, но все пак скриваше голяма част от тялото й. Беше толкова широк в талията, че трябваше да го придържа с две ръце.

Долу Лий тъкмо пълнеше раницата с провизии.

— Имаш ли някакъв колан? — попита Блеър и когато той вдигна очи към нея, с коварна усмивка отпусна панталона, който се свлече на земята. Беше възнаградена за постъпката си с трагично охкане.

Лий посегна към един пирон до печката, откачи въжето, което висеше там, и отиде при нея. Коленичи и прекара въжето през всички гайки на колана. После вдигна панталона и покри с целувки краката й от долу нагоре, така че накрая Блеър се залюля като тръстика в ръцете му. Но накрая беше обута и пристегната с колан.

Лий пристъпи към вратата.

— Хайде, тръгваме! — Този път коварна усмивка играеше по неговите устни.

С омекнали колене Блеър излезе навън.

Блеър последва Лий по тясната пътека на лосовете през гъсти храсталаци от млади дъбове, после през обширно пасище и накрая право нагоре по един стръмен склон. Кората на ясените беше изгризана от лосове, много от дърветата бяха изсъхнали и падналите стебла препречваха пътя им. Навсякъде се виждаха изпражненията на тези грамадни и силни животни, които с настъпването на пролетта се бяха отправили на север.

Лий й посочи ястреба, кацнал на един клон, и я запозна с имената на някои цветя, които растяха по склона. Когато усещаше, че се е разбързал, той веднага забавяше крачка и грижливо отмахваше дълбоките клончета, които шибаха лицето й.

Щом се покатериха на тесния гребен на планинското било, което от другата страна се спускаше стръмно надолу и беше обрасло с огромни борове. Лий се отпусна на земята край едно паднало дърво, облегна се на него и разтвори ръце. Блеър уморено се сгуши в него и се загледа в планинските върхове, които се губеха в синята мъгла. Ръката й беше пъхната в неговата.

— Какво искаше да каже шерифът с това, че си си намерил достойна партньорка? — попита тя.

Лий затвори очи и обърна лице към слънцето.

— Като дете няколко пъти имах проблеми със закона. Той така и не ми го прости.

Блеър се изправи като свещ.

— Ти?! Имал си конфликти с властта? Та ти винаги си бил пример за подражание — мечтата на всяка майка!

Той се усмихна, без да отваря очи, и отново я привлече към себе си.

— Знаеш много малко за мен. Не съм такъв, за какъвто ме смяташ.

— Разкажи ми тогава какво си сторил и защо никога не съм го узнала. Убедена съм, че на първа страница на чандлърския вестник е било написано: Нашият светец Леандър се спъна по пътя на добродетелта.

Леандър се ухили още по-широко.

— Не си узнала, защото баща ми по някакъв начин успя да прикрие постъпката ми, пък и работата стана не в Чандлър, а в Колорадо Спрингс. Какво направих тогава ли? Ами оставих се да ме ранят с два куршума.

— Стреляли са по теб? — прошепна уплашено Блеър. — Не съм видяла белези по тялото ти.

— Значи не си ме гледала достатъчно добре. Като се приближа до теб, ти веднага се нахвърляш отгоре ми.

— Но това не е вярно… — понечи да възрази Блеър и млъкна посред думите си, защото знаеше, че мъжът й е прав. — Как стана тази работа? — прибави тихо тя.

— Бях четиринадесетгодишен и с баща ми заминахме за Колорадо Спрингс. Той трябваше да разговаря с един свидетел на свой клиент. Беше се уговорил да се срещне с него в хотела край брега на реката. След обяда излязохме от хотела, когато проехтяха изстрели и някой изкрещя, че крадци нападат банката. Погледнах надолу по улицата и видях половин дузина мъже с кърпи на лицата, които се носеха право срещу нас. Без да размишлявам дълго, аз просто действах. В уличката до хотела беше оставена каруца, запрегната с четири коня и натоварена с торби фураж. Скочих на капрата и с крясъци подкарах конете право към бандитите, за да препреча пътя им.