Джуд Деверо - Сърце от пламък

— Пиша разписка естествено. Утре на обяд целият град ще знае, че сме взривили половината планина, и хората ще разберат, че е трябвало да набавиш динамит. Освен ако постоянно не носиш в лекарската си чанта бутилка нитроглицерин. Нали нямаш намерение да вземеш едно-друго, без да оставиш съобщение кой го е взел? Тогава може да обвинят невинни хора!

Леандър втренчено я изгледа.

— Добре измислено — установи делово той. — Утре вече няма защо да се крием. Но не искам тази нощ да ме арестуват. Я почакай! Какво е това на гърба ти?

— Мед — отговори кратко тя и хукна навън, без да му даде възможност да разпитва. Леандър превъртя ключа на бравата, за да бъде заключено отвътре. Ако не дойдеше някой и не осветеше с фенер задната врата на склада, кражбата нямаше да бъде открита до утре сутринта.

Лий поведе Блеър обратно през лагера към миньорското селище и тя неволно се запита как така той толкова добре познава мястото. Но нали беше узнала от Хюстън, че Лий понякога се занимава с ранени миньори?

Вървяха по насипаната със сгурия улица, която заскърца под краката им. Нощният вятър пръскаше в очите им въглищен прах. от другата страна на коловозите, зад петнайсетметровия куп отпадъци и дългата редица пещи, където се извличаше сярата, се намираше складът с взривни вещества.

Докато Блеър се опитваше да изтрие праха от очите си, Лий строши катинара с донесения лом. Отвори вратата, натъпка няколко шашки динамит под ризата си и отново я затвори с тел. Не искаше да оставя вратата отворена, защото беше сигурен, че всеки, който мине оттук, ще си вземе по малко динамит. Но ако някой решеше да проникне в склада, надали щеше да се справи с твърдата тел.

— Бързо обратно — пошепна Лий и Блеър се закатери след него по стръмния склон. На някои места земята се озоваваше точно пред лицето й и тя се вкопчваше с две ръце за скалата, за да не се срути в пропастта.

Лий вече я очакваше на скалния гребен и без да й даде време да си отдъхне, забърза с дълги крачки към планинската хижа.

— Ще оседлая коня и ще го оставя пред хижата. А ти ще огладнееш, ще станеш и ще идеш да си вземеш нещо за хапване в предното помещение. Тогава ще забравиш да прибереш ножа и ще го оставиш някъде близо до нея. Аз ще чакам отвън и ще тръгна след нея към разбойническото гнездо в каньона.

— Ние! — беше всичко, което каза Блеър, ала начинът, по който го погледна, го принуди с тежка въздишка да се съгласи:

— Добре, ние. Но сега влез през прозореца и ме чакай.

— Първо ще ида да свърша нещо дълбоко лично ей там, в храстите — отзова се тя и цялата се изчерви. Но не й стана ясно, дали заради думите си, или заради това, че го излъга.

Лий й обърна гръб и започна да оседлава коня си. Блеър хукна нагоре по хълма към пещерата, където живееха мечките. Приближи се предпазливо към входа и се ослуша в мрака. Едва смееше да диша от страх, когато взе едно камъче и удари с него корковата тапа на единия съд с мед. После отново се ослуша. Нищо не помръдваше.

Обърна съда с отвора надолу, тока че медът да изтича на тънка струйка, и тръгна по склона към хижата. Зад себе си оставяше ясна медена следа.

Конят на Лий ги очакваше оседлан пред вратата. Блеър успя безшумно да избие и втората коркова тапа и завърза бъчвичката отзад на седлото. За момент усети несигурност дали онова, което вършеше, е редно, защото ако Франки употребеше по-дълго време да развърже стягащите я въжета, а мечките подушеха меда веднага, те щяха да се нахвърлят върху коня, преди някой да е успял да го възседне. Разпределението на времето беше от изключителна важност.

Тя се покатери обратно през прозореца и дори в тъмнината усети сърдития поглед на Лий. Той мълчаливо я укоряваше, че й е било нужно толкова време за тази „частна“ работа.

Блеър се изхлузи колкото се може по-бързо от лекарската си униформа, защото искаше да изглежда като току-що станала от леглото.

Франсоаз лежеше на пода и Блеър веднага забеляза кървавите ивици по китките й, резултат от опитите й да разкъса въжетата. При тази гледка стомахът й се преобърна, беше се заклела да облекчава болките на ближните си и мразеше, когато други трябваше да страдат заради нея.

Когато Блеър мина покрай нея, французойката отвори очи.

— Още не съм се възстановила от гладуването при теб — подхвърли Блеър. После си отряза парче хляб и го покри с дебела филия сирене. — Малко ти остава. Скоро шерифът ще дойде да те прибере.

— Трябваше отдавна да бъде тук. Мъжът, който те освободи от каньона, със сигурност е паднал в ръцете на хората ми и отдавна е застрелян.