Джуд Деверо - Сърце от пламък

Тъй като едната му ръка стискаше пушката, той протегна насреща й другата и Блеър се сгуши на гърдите му. Сърцето му лудо биеше.

— Дължиш ми първата брачна нощ — прошепна Блеър.

Внезапно Лий сграбчи косите й, отметна главата й назад и страстно я зацелува, търсейки езика й със своя.

Но когато Блеър се притисна до него и мушна коляно между краката му, той я пусна и нежно я отдалечи от себе си.

— Върви в хижата — нареди той с дълбок дрезгав глас. — Аз ще пазя тук. Трябва да мисля за много неща, а не мога, когато си до мен.

Блеър с неохота се отдели от него.

— Блеър — продължи Лий когато телата им вече не се докосваха, — току-що ми хрумна нещо, но още не съм го премислил докрай. — Той посочи с глава към хижата. — Не бива да я оставиш да забележи, че си разбрала всичко. Прави се, че вярваш на лъжите й. Мисля, че гневът ти ще ни бъде от полза.

— Може и да си прав — промърмори Блеър и тръгна към хижата.

Ревността беше ново чувство за нея. Никога досега не беше преживявала подобно нещо. Седеше в мръсната къщурка и слушаше историята на една голяма страст, която съчиняваше Франсоаз. Много й се искаше да вярва на Лий, но част от съзнанието й допускаше, че тази жена говори истината. Блеър седна на ръцете си, иначе щеше да скочи и да я стисне за гърлото. Опита се с всичките си сили да мисли за нещо друго, докато Франсоаз говореше ли, говореше.

След известно време успя да се овладее и започна да възприема чутото с разума си. Веднага забеляза, че жената се изразява доста неопределено.

— А твоята сестра — казваше тъкмо тя, — как й беше името?

— Шарлът Хюстън — промърмори с отсъстващо изражение Блеър. Тя тъкмо се опитваше да си представи къде би могъл да отиде Лий през сватбената си нощ, щом не е бил при друга жена.

— Да, Шарлът — продължи Франсоаз. — Колко месеци трябваш да се боря с Шарлът за него, но най-после тя се омъжи за оня Тагърт. Изглежда, Лий се почувства задължен…

— Той сигурно много ви е разказвал за нея — прекъсна я Блеър и зачака напрегнато отговора.

— Да, когато успяваше да се измъкне. Истината е, че аз съм вече омъжена, с Лий мислехме, че мъжът ми никога няма да ми върне свободата. Но той обеща да се разведе. Вечерта на вашата сватба ми даде думата си, разбираш ли?

— Аха. Значи затова Лий ме остави и дойде при вас — промълви Блеър. — Само че сега аз съм свободна, а вие сте вързана с тоя стълб. Но съм сигурна, че за всичко ще се намери разрешение. Извинявайте, имам нужда да поизляза на чист въздух.

Блеър изскочи навън, чувствайки се с пет кила по-лека. Беше свободна, необременена, щастлива. Все едно какво й беше казал Лий: досега тя се съмняваше. Струваше й се много вероятно да е имал връзка с французойката. Сега най-после се убеди, че мъжът й говореше истината.

Отиде и седна безмълвно до него, вслушвайки се във вятъра, който си играеше с елховите клонки над главите им.

— Онази не знаеше името на Хюстън — проговори след малко тя и когато Лий любопитно я изгледа, тихо продължи: — В сравнение с мен сестра ми винаги е играла роля в твоя живот. Не мога да си представя, че който и да е от познатите ти не знае името й. Дори само от писмата, които ти пишеше години наред.

Лий сложи ръка на рамото й.

— Значи на нея вярваш, а на мен не — поклати глава той. — Е, добре — прибави с усмивка и въздъхна: — Ще трябва да се задоволя с това, което ми се дава…

Блеър се облегна на него и двамата дълго седяха мълчаливо, заслушали се в шума на вятъра. Блеър си мислеше, че едва не изпусна това голямо преживяване. Ако беше наложила волята си, сега щеше да живее в Пенсилвания с Алън. Алън, който още не беше истински лекар и вероятно никога нямаше да стане толкова добър като Леандър. Алън, който не знаеше от кой край да хване револвера. Алън, който щеше да иде при шерифа и нямаше да посмее да тръгне сам да търси съпругата си.

— Много ти благодаря, че ме спаси — прошепна тя и Лий разбра, че не говори само за отвличането.

Той обърна лицето й към своето, но рязко я пусна, сякаш имаше пред себе си отровна змия.

— Иди да седнеш под онова дърво — проговори със странно потрепващ глас той. — Трябва да поговоря с теб, а не мога, когато си толкова близо.

— Може би сега съжаляваш, че ме остави сама в понеделник през нощта — прошепна тя. Устните й бяха само на сантиметър от неговите.

Лий бързо се отдръпна.

— Върви! — заповяда той и се постара гласът му да звучи заплашително. — Не мога едновременно да стоя на стража и да те… хм… Затова седни по-далеч от мен и ме изслушай.