Джуд Деверо - Сърце от пламък

Кен му пъхна едно смачкано парче хартия. На него с примитивни печатни букви беше написано следното послание:

Жена би е в ръцете ни. Утре оставете 50 000 долара на Типинг Рок. Ако не, тя ще умре.

— Хюстън? — прошепна Леандър. — Вземам револвера и тръгвам с теб. Знаеш ли кой я е отвлякъл? Уведоми ли шерифа?

— Момент, момент — прекъсна го Кен и приседна на края на леглото. — Хюстън е добре. След венчавката не сме се мяркали в града. Прибрахме се едва днес на обед. А това намерих на бюрото си заедно с другите писма.

Лий скочи от леглото като ужилен.

— Значи са отвлекли Блеър! Трябва веднага да повикам шерифа. Не, той никога няма да я намери. Тръгвам аз и ще…

— Кротко, кротко — прекъсна го отново великанът. — Най-добре е да помислим и тогава да действаме. Когато се прибрахме днес, в къщи ме очакваше човек от Денвър, който ми разказа, че по пътя го нападнала някаква нова банда и го ограбила. Бандитите искали да устроят главната си квартира някъде в близост до Чандлър. Моят човек беше ужасно развълнуван и твърдеше, че тук, на Запад, всички са негодници и отвличат дори жени. Доколкото разбрах, докато се занимавали с него, дошъл пратеник и съобщил, че са „я“ хванали. Нищо чудно да е ставало въпрос за жена ти.

Леандър трескаво се преобличаше. Нахлузи платнен панталон, дебела памучна риза и кожени гамаши, препаса колана с патрондаша и попита с вече овладян глас:

— Къде е било нападението? Мисля, че търсенето трябва да започне оттам.

Кен бавно се надигна. Лий хвърли бегъл поглед на простото му работно облекло, но се вслуша внимателно в думите му:

— Смятам, че тази война засяга и мен. Ония искат моите пари и смятат, че са отвлекли моята жена.

Той изгледа Лий с крайчеца на окото.

— Като прочетох писмото и ми стана ясно, че са отвлекли Блеър, помислих, че вие вече сте преобърнали града да я търсите. Но се оказва, че никой не е осведомен за изчезването й. Предполагам, че имаш сериозни причини да криеш.

Лий понечи да му отговори, че не е искал приятелите и роднините да се тревожат излишно, но премисли и каза истината:

— Да, имам много сериозна причина. — Почака Тагърт да го попита нещо, но баджанакът му само го измери с поглед. — Знаеш ли да стреляш? А да яздиш?

Кен изръмжа по обичайни си мечешки начин:

— Не съм чак толкова цивилизован въпреки влиянието на Хюстън. А и не забравяй, че съм отраснал тук. Много добре познавам околностите и съм почти сигурен къде се крие бандата. На двайсет мили северно оттук има каньон, неизвестен за повечето хора, защото е скрит зад високи скали. Една буря ме затвори там за доста дълго време.

Лий се чудеше какво решение да вземе. Почти не познаваше новия си роднина и не знаеше дали да му се довери. Години наред слушаше какви ли не приказки по адрес на този мъж. В града се говореше само за безчестните интриги, чрез които Кен се е сдобил с милионите си, както и че за него са важни само парите и богатството. Но ето че веднага беше дошъл при него и му предлагаше помощта си. Беше готов да уважи правото на Лий да прикрие част от истината, щом той смяташе това за правилно.

Лий привърза кобура на револвера към бедрото си.

— Носиш ли някакво оръжие?

— Чантите на седлото ми са пълни с всякакви пушкала и муниции. С тях мога да въоръжа цяла армия. Донесъл съм и петдесетте хилядарки, които са определили за откуп. По-добре да дадем парите, отколкото да стреляме, щом става въпрос за живота на една млада лейди. — И добави с ухилена физиономия: — Все пак само преди два дни тя пожела да се омъжи за мен.

За момент Лий изобщо не проумя за какво става дума, но се сети, че Кен говори за размяната на близначките пред брачния олтар, и също се ухили в отговор.

— Радвам се, че все пак краят беше по-различен, отколкото изглеждаше в началото.

Кен прокара ръка по брадичката си и тихичко се засмя на някаква своя мисъл.

— И аз се радвам. Много повече, отколкото си мислиш.

Четвърт час по-късно двамата вече препускаха на конете си, с достатъчно провизии в чантите, по планинския път, който водеше на север. Лий беше помолил телефонистката да съобщи на баща му, че е тръгнал да се погрижи за болната мисис Смит. Дори не чу как Каролайн изрази съчувствие по повод бедното семейство Смит..

Когато оставиха зад себе си последните къщи, двамата мъже пуснаха конете в галоп. Огромният жребец на Лий преодоляваше милите с лекота, а прекрасният скопен жребец на Кен сякаш изобщо не чувстваше сто и двайсетте килограма, които носеше на гърба си. Лий мислеше единствено за Блеър, надяваше се, че е здрава и е понесла без усложнения горчивата си участ.