Джуд Деверо - Сърце от пламък

Лий кратко изрази съчувствието си и без да губи повече време в приказки, изтича към обраслия с бурени заден двор, натовари младия мъж на раменете си и пое трудния обратен път. На всяка цена трябваше да го измъкне от лагера и пътят за това беше един — право през планината.

Леандър пое нагоре по склона, спирайки многократно да си поеме дъх и да се ослуша. Шумът в лагера затихваше. В миньорските лагери имаше множество кръчми и работниците даваха голяма част от възнаграждението си за пиене. Лий ясно чуваше гласовете на неколцина пияни, които се клатушкаха към бараките си, без да предполагат, че междувременно жилищата им са основно претърсени. А законът разрешаваше на собствениците да правят това по всяко време.

Когато стигнаха билото, Леандър положи ранения на земята и се опита да установи на лунната светлина дали има опасност за живота му. Когато го натовари на гърба си, от раните беше потекла кръв. Сега побърза да го превърже, за да спре кървенето, после отново го метна през рамо и заслиза надолу по склона към мястото, където беше скрил файтона си.

Беше невъзможно да скрие ранения в тесния сандък под капрата, затова го сложи до себе си на седалката и потегли колкото се може по-внимателно.

Пое северния път към Колорадо Спрингс. Не можеше да се върне в Чандлър, защото там всички, дори най-безобидните, щяха да го питат кой е този мъж и защо е ранен. Не можеше да рискува да го разкрият. Дори само ако го заподозрат, нямаше да може да помага на миньорите. А за него беше изключително важно да ги подкрепи в усилията им да създадат свой профсъюз.

В самия края на Колорадо Спрингс живееше негов приятел — лекар, който никога не задаваше въпроси. Лий отнесе ранения право в операционната и обясни на приятеля си, че го е намерил в канавката. Старият лекар го изгледа и промълви:

— Мислех си, че вчера си се оженил. Нали не си прекарал нощта в претърсване на канавките за изпаднали в безсъзнание?

Преди Леандър да успее да отговори, лекарят продължи:

— Нищо не ми казвай. Не искам да знам. я по-добре да се заемем с пациента.

Беше два часът следобед, когато Лий потегли обратно към Чандлър. Беше полумъртъв от умора. Искаше му се само да хапне нещо и да легне да спи — но с Блеър в обятията си. Часове наред се чудеше каква по-достоверна история да измисли, за да я убеди. Най-после се спря на версията, че са го повикали при банда касоразбивачи, които не са успели да се споразумеят помежду си за разпределението на плячката и са се изпозастреляли. Само затова не посмял да рискува и да я вземе със себе си — боял се да не ранят и нея. Историята звучеше достоверно и той се надяваше да задоволи любопитството й. Молеше се на бога Блеър да не попита защо точно той е трябвало да се заеме с ранените и нямали в Чандлър други лекари, които да свършат тази работа. А във вестниците нямаше да се появят съобщения за бандитските подвизи.

Ако му се разсърди, ще се направи на обиден и ще твърди, че му няма доверие и че не бива да започнат брака си с неразбирателство.

Когато се прибра в къщи, първоначално усети облекчението, че Блеър я няма. Беше толкова уморен, че надали щеше да предаде достатъчно убедително измислената с толкова труд история. Отряза си две дебели филии хляб, пъхна парче шунка между тях и тръгна нагоре към спалнята. Там цареше страшна бъркотия: дрехите на Блеър бяха разхвърляни по неоправеното легло.

Лий отвори гардероба и веднага разбра, че костюмът й с червения кръст липсва. Беше сигурен, че е отишла в болницата да се погрижи за пациентите му. Трябваше да поговори със старците от управителния съвет да удължат позволителното й за работа. Първия път едва успя да издейства краткосрочно разрешително, като им обеща да поеме всяка смяна, която му възложат. Едва тогава му позволиха да я вземе със себе си в операционната. Работеше за трима, но си струваше. Така най-после успя да я спечели — завинаги.

Изяде половината от сандвича, мушна се под одеялото, притисна до гърдите си нощницата на Блеър и моментално заспа.

Когато се събуди, беше осем часът вечерта. Веднага усети, че къщата е празна, и загрижено се запита къде ли се е дянала Блеър. По това време трябваше отдавна да се е върнала от болницата. Скочи от леглото и захапа остатъка от хляба, забравен до възглавницата — имаше вкус на размекната хартия, — когато в дъното на гардероба внезапно забеляза лекарската чанта на жена си.

За момент сърцето му спря. Блеър никога не би излязла от къщи без нея. Беше същинско чудо, че не я стискаше подмишница вчера, когато пристъпваше към брачния олтар.