Джуд Деверо - Сърце от пламък

— Париж, аха… — промърмори с усмивка жената. — Може би този Леандър Тагърт и аз…

— Тагърт? Леандър не е никакъв Тагърт. Хюстън се омъжи за… — Блеър замлъкна насред думата. Тук нещо не беше наред. Само да знаеше какво…

Франсоаз застана плътно пред нея.

— Как се казваш?

— Доктор Блеър Чандлър Уестфийлд — отговори смръщено Блеър.

Жената рязко се извърна и излезе навън.

Блеър се отпусна на стола си. Вече два дни я държаха в този затвор. Почти не беше заспивала и беше хапнала съвсем малко. Все по-трудно й беше да съобразява какво се върши тук.

Когато я качиха на коня, бандитите й завързаха очите и натъпкаха парцал в устата й. После часове наред яздиха все в една посока или поне така й се струваше тогава. През цялото време трябваше да се отбранява срещу ръцете на каубоя, които опипваха тялото й. Той непрекъснато я пощипваше и шепнеше в ухото й, че му е „длъжница“. Блеър и при най-добро желание не можеше да си спомни да е срещала някъде този човек или да му е сторила нещо.

За да избяга от нахалните му ръце, тя се местеше все по-напред и конят започна да става неспокоен и да се мята насам-натам. Тогава един от тримата мъже изкрещя на каубоя да я остави на мира, защото не била негова, а на Франки.

При това име по гърба й полазиха студени тръпки. Кой ли беше този Франки и какво щеше да иска от нея? Все още се вкопчваше в надеждата, че са я отвлекли само за да помогне на някой ранен, но след като не й позволиха да вземе лекарската си чанта, тази надежда се превърна в илюзия.

Когато най-после свалиха превръзката от очите й, тя се озова пред полуразрушена дървена къща с веранда, гредите на която бяха рухнали. Обкръжаваха я шестима мъже, мършави фигури, които й се сториха също толкова тъпи, колкото и каубоят, дето я спря на улицата. От дясната си страна забеляза малка кошара, а до нея няколко навеса. Къщата беше заобиколена от високи стръмни скали. Белият скален масив защитаваше и скриваше тези хора от външния свят. В първия миг Блеър не можа да открие входа към клисурата, но сигурно имаше такъв, щом я бяха довели дотук на кон. Вероятно беше съвсем тесен и къщурката изцяло го скриваше.

Но интересът й към местността бързо отслабна, когато на верандата излезе Франки — французойката, на която Леандър бе отдал сърцето си. Омразата, гневът и ревността бяха толкова силни, че Блеър застина на мястото си и безмълвно се вгледа в жената, която явно беше главатарката на тъпоумните бандити.

Някой я блъсна към верандата и я отведе в къщата — мръсна тъмна дупка, разделена на две части с преградна стена. В първата стаичка имаше маса и няколко разклатени стола, а в другата — легло. Запасите от храна и оръжия бяха струпани на пода.

През първото денонощие я охраняваха небрежно, но когато предприе четири опита за бягство, последният от които едва не завърши с успех, я завързаха за стола и го заковаха към пода.

Китките й бяха разранени от грубите въжета и безкрайните й опити да разкъса възлите. Затова Франки реши да намали дажбата й от храна, за да я омаломощи. С несъкрушимата си воля Блеър четири пъти се опита да се покатери по стръмните скали, които обграждаха убежището на бандитите.

На втория ден младата жена вече не беше сигурна, че разумът й функционира нормално. Почти не си спомняше кога за последен път е спала или е яла нещо. А и тази проклета жена непрекъснато се въртеше около нея. Любовницата на мъжа й! Струваше й се, че отвличането е било извършено със знанието на Леандър, но някакъв вътрешен глас твърдеше, че Франки е действала сама, защото на всяка цена е искала да види отново своя Леандър. Той сигурно скоро щеше да се появи, но как ли щеше да постъпи? Дали ще поиска освобождаването й, или ще се върне окончателно при жената, наречена от Рийд единствената му и голяма любов? През сватбената нощ Леандър я беше оставил, за да се срещне с тази жена. Тя явно притежаваше такава власт над него, че беше достатъчно само едно телефонно обаждане и той хукваше да я търси. Кой знае, може би Лий беше скрит някъде зад къщата… Нищо чудно самият той да е измислил отвличането, за да бъде заедно със своята Франки.

Лицето й беше обляно в сълзи, когато Франки се върна в хижата, мъкнейки след себе си завързания с ласо каубой, който я беше отвлякъл, французойката го дърпаше за ухото като провинил се ученик. Ясно личаха и следите от плесници по бузите на младежа.

— Тя ли е? — изкрещя Франки. — Нали каза, че я познаваш много добре? Тя ли е, или само ме залъгваш, защото искаш да й отмъстиш?