Джуд Деверо - Дукесата

Забеляза как Хари и помощникът му се размениха поглед в смисъл: „Така е, когато човек вземе жена на лов.“

Вече почти се здрачаваше, когато Хари най-сетне оседла коня си. На Клер й идваше да вика от облекчение. Беше се вкочанила от студ и с мъка се изправи, а и вълнената й рокля тежеше двойно повече от сутринта. И вонеше като мокро псе.

— Надявам се, че ти хареса — каза Хари. — Дамите обикновено не могат да оценят лова…

— Прекарах чудесен ден — отвърна Клер и едва се въздържа да не кихне. — Беше много интересно преживяване.

Хари обгърна раменете й и я притисна към себе си.

— Наистина познавам няколко английски девойки, които с удоволствие ходят на лов, но досега не съм срещал американка, на която да й харесва. Щастлив съм, че прекара днешния ден с мен. Ти си приятен другар за лов. Утре тръгваме на север за яребици. И след няколко седмици ще почне ловът на елени. Но трябва да пазиш тишина, докато ги дебнем. С тях е по-различно от днешната стрелба. — Той я притисна още веднъж към себе си — Клер, струва ми се, че двамата ще бъдем идеална двойка. Вината съм искал да имам жена, която да ходи на лов с мен. Малко се тревожех, че се занимаваш прекалено много с книгите. Но сега виждам, че тревогата ми е неоснователна. Когато се оженим, ще прекарваме много дни заедно. Като днес.

Клер кихна, а той я потупа по рамото.

— Хайде да вървим в къщи, да се преоблечеш. Утре отиваме на лов за яребици.

Лицето на Хари внезапно засия.

— Хрумна ми великолепна идея! Ще ти подаря няколко пушки за сватбата. Ще си имаш собствено оръжие, украсено със сребро. Още днес ще пиша в Лондон да дойде човек и да вземе мярка. — Той се усмихна щастливо. — Все повече се радвам на сватбата ни.

Клер се помъчи да отвърне на усмивката му, но зъбите й тракаха от студ.

— Да тръгваме — каза Хари. — Ще ти направим един хубав горещ чай.

Клер си помисли с копнеж за уютната топла колиба на Мактарвит и за неговото сгряващо уиски.

— Да — каза тя, — един чай би ми дошъл добре.

Половин час по-късно Клер си беше в стаята, а госпожица Роджърс вдигаше врява за мокрите й дрехи.

— Надявам се, че не очаквате от мен да оправя този костюм? — Дребната сива женица трепереше от възмущение. — Беше хубав костюм, макар и с френска кройка, но сега е съсипан. Разбира се, ние, англичаните, а и онези, шотландците, не сме така богати като вас, американците, че да хвърляме дрехите през прозореца. Но аз си мълча. Изпълнявам си задълженията и толкова. Не ми подобава да критикувам… хм… господарката си. Макар че човек се пита с какво една жена от страната, която до преди няколко години се населяваше от диваци, да е по-добра от една англичанка — но коя съм аз да задавам такива въпроси? Смятам, че е цяло нещастие…

— Госпожице Роджърс! — произнесе Клер толкова твърдо, колкото й позволяваха тракащите зъби. — Ще кажете ли на лакея да ми приготви банята?

— По това време?

— Да, по това време.

Госпожица Роджърс изсумтя недоволно.

— За някои хора прислугата не значи нищо. Ние трябва да се съсипваме от сутрин до вечер. Ние…

— Бързо! — заповяда Клер, докато се мъчеше с вкочанените си от студа пръсти да разкопчае жакета си.

На вратата се почука и влезе икономът със сребърен поднос. На него имаше чайник. Дано да е нещо топло за пиене, си помисли Клер, но не се надяваше много — кухнята беше толкова далече от спалните, че всичко пристигаше почти съвсем изстинало. Но чаша хладък чай все пак беше по-добре от нищо.

— Роджърс — каза икономът строго, — викат ви долу.

Когато свадливата старица излезе, Клер протегна треперещата си от студ ръка към чайника.

Но зад него видя широка чаша, пълна с нещо, което можеше да бъде само уиски. Погледна смаяна иконома, а той й отвърна с едва забележима усмивка.

— От Мактарвитовото ли е?

— Да, и то най-доброто му. Двадесет и пет годишно.

Ръката на Клер трепереше, когато взе чашата.

— Обичам го — прошепна тя на иконома.

— Много млади дами споделят чувствата ви — отвърна той усмихнат.

Клер искаше да отпие само мъничко, но когато усети благословената топлина в стомаха си, желанието й стана непреодолимо. Вдигна чашата и я обърна на един дъх. После се хвана за таблата на леглото, за да не падне. Икономът я гледаше смаяно.

— Чух, че сте шотландка — каза той с респект. — Сега съм убеден, че е така.

В този миг вратата се отвори със замах и в стаята нахлу разгневената Роджърс.

— Никой не ме е викал долу — каза тя запъхтяна.

Икономът невъзмутимо прикри чашата зад чайника и се обърна към жената.