Джуд Деверо - Дукесата

— Едва ли го е направил от добро сърце, по-скоро… — Клер направи гримаса. — Не знам защо го направи — сигурно иска да го опише в някоя книга.

— Ти по-рано каза, че пишел за всичко, което се случва. Видя ли как те е изтипосал в рисунките си?

— Да — Клер вдигна глава. — А ти кога си ги виждала?

— Вчера сутринта. Бях при него и…

— Какво си направила? Ходила си при него? — Клер сграбчи сестра си за ръката. — След вулгарните намеци, които ти направи? Нямам му доверие. Не мога да те оставя сама с него…

— Той е много мил човек и никога не ме е докосвал, ако това те тревожи.

Клер пусна ръката на сестра си и се облегна на възглавниците.

— Не, всъщност не е опасен. Той е почтен човек — посвоему. — После се реши да попита: — Как е той?

Маймунката гледаше замислено към балдахина.

— Мисля, че му липсваш.

Клер скочи в леглото.

— Наистина ли? Каза ли го? Не че ме интересува, но… А защо мислиш, че му липсвам? — Клер не би си признала, дори да я изтезаваха, на нея колко много й бе липсвал Тревилиън. Да, бе невъзможен човек, навъсен, циничен, подигравателен към света. Толкова често я поставяше в глупаво положение. Но, Боже мой, само с него чувстваше, че наистина съществува! В негово присъствие мозъкът й и всеки нерв на тялото й трептяха от живот и радост. Той я караше да проявява страни от характера си, за които не беше подозирала. Беше събудил у нея вярата, че струва нещо и че може да извърши полезни дела.

— Не е споменавал, че му липсваш — отговори Брейт. — Но това се усеща.

— А, така ли — каза Клер и се отпусна на възглавниците. — А той никак не ми липсваше. Беше ми много добре с Хари. Знаеш ли, Хари иска да ми купи пушки. А също и хрътка.

Маймунката се изсмя.

— Да можеш да се видиш, когато се връщате от лов. Приличаш на мокър плъх и имаш най-нещастния вид на света. Всички забелязват — само не и твоят скъп Хари. Толкова е тъп…

Клер понечи да я сграбчи за гърлото, но малката се изтърколи със смях от леглото.

— Толкова си смешна, че щях да забравя защо съм дошла. Спомняш ли си Джек Пауъл?

— Онзи, който лъжеше, че влязъл в Пеша?

— Да, същият. Днес във вестника пишеше, че щял да изнесе лекция в Единбург, като представи доказателство, че той — а не капитан Бейкър — е бил в Пеша. Доказателството било не… не…

— Неопровержимо?

— Точно така. — Маймунката се прозина. — Май капитан Бейкър няма да влезе в историята като откривател на Пеша.

— Но той я е открил. Единствен той е бил в града, не Пауъл. Не могат все пак да…

Малката се прозина още веднъж.

— Мислех, че ти е безразлично. Нали ходиш на лов с Хари. Време е да си лягам. Уили ми обеща да дойде тази вечер и да ми прочете една история.

— Нямаш право да го наричаш така. И какво е това, което ще ти чете?

— Да ми чете ли казах? Не, той ми разказва разни неща. Страхотни истории за Пеша. Трябва да го накараш да ги разкаже и на теб. Е, хайде, лека нощ. До утре — Маймунката се ухили до ушите. — И когато облечеш мокрия си костюм за езда, няма да ми се сърдиш, че стоя на разстояние, нали? — Тя взе свещта, отмести портрета и изчезна в ходника.

Клер остана няколко мита като вкаменена, после скочи и удари с юмрук по възглавниците. О, този Тревилиън! Маймунката я попита дали ставал за брак. Той?! Ако някоя жена от любов се излъжеше да го вземе, тежко й. Нещастницата щеше да е обречена на жалко съществуване. Вечно щеше да е сама, да го чака и да умира от безпокойство за него, когато той се забавлява с разни красавици… по начините, които бе описал в книгите си.

Тя заудря по възглавниците, докато се умори. После се опита да заспи. Но не успя да мигне. Ах тези герои, мислеше си тя. Едно е да обожаваш мъж от разстояние и съвсем друго да го срещнеш в живота.

На следващия ден, облечена в прословутия си влажен костюм за езда, Клер отново тръгна на лов с Хари. Крачеше с него и помощника му из мочурливи местности, катереше се по стръмни, обрасли с пирен хълмове. По едно време стигнаха една чудно красива гора. Из целия път не бяха разменили нито дума с Хари, защото той я беше предупредил да пази абсолютна тишина.

Когато навлязоха в гората Хари изведнъж прошепна нещо на другия човек. Клер се огледа наоколо. Наблизо видя великолепен елин и три сърнета. Усмихна се — бяха толкова красиви. Нежните, достойни за обич създания, стояха под дърветата толкова спокойни и безгрижни.

В следващата секунда пушката на Хари изтрещя и еленът се строполи на земята. Трите сърнички избягаха в гората.

Хари и помощникът изпаднаха във възторг и възбудено коментираха, че животното било проснато с един изстрел. Когато наближиха, Клер видя, че еленът повдигна малко глава. Още беше жив.