Джуд Деверо - Дукесата

Клер отново се разплака.

— Той застреля един елен и аз избухнах…

Маймунката си играеше с пискюлите на балдахина.

— За какво ли е говорил с майка си?

— Няма да се учудя, ако реши да развали годежа — каза Клер. — Днес се държах ужасно с него.

— Дори Хари да иска да го развали, не вярвам нашата майка да ти разреши. Знаеш ли колко много неща вече е купила от твое име? От името на новата дукеса Макарън?

— Не искам да зная — отвърна Клер.

Маймунката тръгна към тайната врата.

— Отивам си. Надявам се бързо да се оправиш. — Хитрушата нарочно помълча малко. — И най-сетне да вземеш решение.

— За какво?

Сара не отговори на въпроса, усмихна се загадъчно и изчезна.

Клер се обърна по корем и отново заплака. Ядосваше се не само на Хари, но и на майка си. Всички вече знаеха, че се е скарала с годеника си. Но влюбените понякога се карат. Само че случката в гората не беше обикновено спречкване между влюбени.

Значи той беше заминал за Единбург, а тя оставаше сама в тази къща. Нямаше да има никаква компания, нищо, което да занимава ума й, никой, с когото да разговаря.

Разхълца се по-силно, защото знаеше, че двамата с Хари никога не говореха истински помежду си. Когато той се върнеше, трябваше да се сдобрят. Налагаше се да му се извини и да продължат да… Какво? Да ходят всеки ден на лов? Да гледа отстрани как той убива още и още животни? Да си купува нови костюми за езда и пушки със сачми? Да ходи при свекървата си на чай, за да изслушва заповедите й?

От тези мисли сълзите й потекоха още по-безутешно.

Клер отвори очи. В тъмнината някой я разтърсваше за рамото. Изпод подпухналите си от плач клепачи тя съзря светлина на свещ и един грамаден силует. Сърцето й спря да бие.

След миг позна ослепително белите одежди на Оман. Примигна объркано, но после изведнъж се събуди напълно.

— Какво се е случило? — попита тя и се опита да седне. Но се усети много слаба и замаяна. Още беше облечеш във влажния си костюм за езда.

— Стреляха по него — каза Оман. — Някой се опита да го убие.

Клер разтвори широко очи.

— Тревилиън? — прошепна тя, и Оман кимна. В следващата секунда Клер скочи от леглото, но веднага се олюля и се хвана за главата. Кой знае откога не беше слагала залък в устата си. Погледна часовника на камината. Беше малко след полунощ.

— Той ли те изпрати? — попита тя. — Тежко ли е ранен? Сигурна съм, че няма да иска лекар, нали? Ще оздравее ли?

На всичките й въпроси Оман отговаряше само с: „Да вървим“ — и я поведе към вратата.

Клер го последва през тайните тунели до покрива. Почти не съзнаваше какво прави, а вървеше механично след Оман, като при всяка крачка сърцето й биеше все по-силно.

Когато приближиха кабинета на Тревилиън, чуха гневни викове.

— Къде се дяна, дявол те взел? Кръвта ми ли искаш да изтече?

Клер се усмихна облекчено. Човек, който ревеше така силно, едва ли бе на смъртно легло. Тя влезе в спалнята му.

— Виждам, че загубата на кръв не е охладила темперамента ти. Какво са ти сторили?

Тревилиън я загледа смаяно. Ленената риза над рамото му беше пропита с кръв, но цветът на лицето му беше добър и като цяло изглеждаше почти здрав.

— Какво търсиш тук? — враждебно попита той.

Тези дума даваха отговор на въпроса дали той бе изпратил Оман да я повика.

— Чух, че се нуждаеш от помощ. — Тя докосна рамото му, но той се отдръпна и простена от болка.

— Махай се! Нямам нужда от теб.

— В такъв случай ще повикам лекар. — Тя тръгна към вратата.

— Не! — спря я викът му.

Клер се обърна и го изгледа.

— Или лекарят, или аз. Нямаш друг избор.

Той млъкна и се отпусна примирено на възглавниците.

Клер отиде при него. Оман беше подредил на масата хирургически инструменти, бинт и леген с топла вода. Много предпазливо Клер разряза ризата на Тревилиън около рамото и разгледа раната. Тя кървеше, но иначе беше чиста — не се виждаха следи от барут, пясък или мръсотия. Слава Богу, беше обикновено прострелване: куршумът бе засегнал мускулите на мишницата, но, за щастие, не беше улучил костта.

Попи кръвта от раната и от гърдите му.

— Кой стреля по теб? — попита тя тихо.

— Доста хора може да се стреляли. През живота си съм вбесявал мнозина.

— Ти? Не може да бъде.

Той отвори очи и едва доловима усмивка заигра на устните му.

— Плакала си.

— Когато чух, че си ранен, всичко у мен се преобърна. През целия път дотук плаках.

Той се облегна на възглавниците, докато Клер превързваше ръката му.