Джуд Деверо - Дукесата

— Не, Уили, вече не сме децата, които вършеха щуротии. Сега си давам сметка какви ще бъдат последствията. Някак си оцелявах след мамините наказания и дори си създадох мъничко свободно пространство. Не искам да загубя и него.

— Но сега имаме шанса да я надвием! Откога чакаме този момент.

— Ти може би си го чакал, но не и аз. Забрави ли какво направи с теб, когато изпадна в немилост? Прогони те оттук завинаги. А мен… — Гласът й безсилно заглъхна.

— С теб е сторила най-лошото — прекършила е духа ти.

Лотрис съзнаваше, че това е кръвна обида. Отскубна се и скочи на пода.

— Ти си си все същият, знаеш ли? Не мирясваш, не преставаш да си търсиш белята. Ще умреш, ако не се бунтуваш. Детството ти премина в това да ядеш пердах, да гладуваш и да те заключват в стаята, но явно не си поумнял. Не си в състояние да се промениш!

— Да — каза той тихо. — Не съм се променил. Но винаги само съм отвръщал на удара с удар. Ако ще да ме разкъсат после — отмъщавах си. А сега съм възрастен човек и правя каквото искам. Но ти си все още боязливото момиченце, което са затворили в стаята му. На тридесет и една година си, нямаш семейство и собствен дом. Всичко, което притежаваш, са писмата на един брат, когото почти не си виждала, и един звънец, който командва живота ти.

Искаше й се да му изкрещи да върви по дяволите — и нека не идва повече да я тревожи. Понечи да заяви, че животът й е сносен и има всичко, което желае, но просто не можа да го изрече. Как да го излъже, когато той прекрасно знаеше истината.

Но още нещо я възпираше да го излъже — някаква все още мъждукаща надежда. През детството им, когато й отнеха Уили, тя беше запазила куража си още известно време. Но той беше борецът, не тя. Скоро разбра, че той е бил душата на приключенията, а тя само го е следвала и така ще си бъде винаги. След като мина година и Уили не се върна, Лотрис престана да се съпротивлява. Изпълняваше всички правила на майка си. Чак когато стана двадесетгодишна, се разбунтува отново, но загуби битката и оттогава насам не намери сили да й се опълчи.

— Какво си намислил? — Въпреки волята й гласът й трепереше от страх.

— Да те оженя за Джеймс Кинкейд — отговори Тревилиън.

Лотрис го погледна смаяна.

— Какво?!

Тревилиън й се усмихна.

— Това е идея на американката. Казала на Мактарвит, че първото, което ще направи, след като се омъжи, ще е да те събере с любимия ти. Чудно, но възнамерява чрез теб да подкопае постепенно властта на старата. Не зная какво точно си представя, но решех най-напред да те попитам искаш ли въобще да се омъжиш за Кинкейд?

Лотрис отвори уста да заговори, но не може да каже нито дума. Седна на края на леглото, погледна към брат си, отново понечи да каже нещо, но пак от устата й не излезе ни звук. За миг сведе очи. Когато най-накрая го погледна, лицето й се озари от усмивка.

— Не са ли странни тези американци?

В очите на Тревилиън проблеснаха дяволити пламъчета.

— Ако знаех, че са толкова странни, щях да зарежа проклетата Пеша и да изучавам тях.

Лотрис се изсмя.

— Да се омъжа за Джеймс? Не съм го виждала с години. Дори не съм се сещала за него. Какво ли прави сега?

— Нямам представа, но сигурно още работи върху оная книга. — Каза го с цялото превъзходство и снизхождение на плодовития автор към нещастника, който цял живот пише една-единствена книга. — За какво ставаше дума в нея? А, за един от Тюдорите, струва ми се. Не беше ли за Хенри Осми и неговите жени?

— Ставаше дума за Хенри Седми и то за икономическата му политика, не за жените му — троснато отвърна Лотрис. — И престани да се подиграваш на Джеймс. За да се напише една биография, е необходимо да се проучат основно източниците. А ти просто запрашваш за някъде, където не е стъпвал бял човек и описваш видяната Джеймс трябва да прекарва години над средновековните ръкописи. А някои от тях се налага първо да бъдат открити, преди да ги… — Тя го стрелна гневно. — Защо се хилиш пак?

— Не си мислила от години за него, така ли? Докъде е стигнал с труда си?

Лотрис извърна очи и се изчерви.

— Последния път, когато чух за него, беше на шестата година от царуването на Хенри — прошепна тихо.

— И за какво ставаше дума в оная книга? Май пак не разбрах добре. За жената на Хенри Шести, нали така?

— Ах, ти! — извика тя и запрати една възглавница по него. Тревилиън я улови във въздуха.

— Години наред ми разправяше в писмата си само за Джеймс Кинкейд. Описваше ми и най-незначителното нещо, което той е направил. Бях започнал да вярвам, че е бог. Никога не съм слушал за по-забележително човешко същество. По време на пътешествията си. Бог ми е свидетел, съм срещал доста хора, но нито един, които може да се сравнява с великия Джеймс Кинкейд. Само ми беше трудно да повярвам, че става дума за същото момче, което живееше на няколко мили от Брамли и ни гонеше от градината си, за да не плашим с гласовете си пойните птички.