Джуд Деверо - Дукесата

Той лежеше в леглото и й се хилеше. Не беше го виждала много години, но предизвикателната му усмивка беше същата. Сякаш гледаше пред себе си вироглавото деветгодишно хлапе.

— Сигурно имаш цяла стая с писма.

Тя се усмихна.

— Само четири чекмеджета в шкафа. — Протегна ръката си и докосна бузата му. — О, Уили, наистина ли си тук? Сигурен ли си, че не си дух? Леля Мей ми повери, че срещнала призрака ти.

— Веднъж преди разсъмване пътищата ни се пресякоха, докато бродех из тайните коридори. Нима нито една от тези стари реликви още не е умряла? Та те бяха вече изкопаеми, когато ние бяхме малки. На колко ли години са сега?

— Мама би се зарадвала, ако измрат, но те, изглежда, не искат да й доставят това удоволствие. Чичо Ками е привлякъл сестричката на Клер, годеницата на Хари, за своите театрални постановки. Питам се дали не се карат като малки деца заради костюмите.

— След всичко, което съм слушал за Маймунката, не се съмнявам, че ще излезе победителка в спора.

Лотрис го погледна с присвити очи. Лека-полека преодоляваше потреса от завръщането му и започваше да се досеща какво означаваше появата му в стаята й.

— Какво знаеш за малката? Видя ли Клер? Разговаря ли с Хари?

Тревилиън се обърна по гръб, кръстоса длани под тила си и се загледа в тавана.

— Какво мислиш за американката на Хари?

Лотрис запрати възглавницата в лицето му, после грабна и другата, но той я изтръгна и хвана ръцете й.

— Какво ти става? Да не си полудяла?

— Вече от седмици си тук, видял си Хари и годеницата му, а си ме оставил да те мисля за умрял. Как можа да постъпиш така с мен? Аз те обичах повече от всеки друг на света. Цели двадесет и две години ти пишех най-малкото веднъж в седмицата, а понякога и всеки ден. Разказвах ти за всичко, което се случваше в живота ми. Разкрих ти сърцето си. През всичките тези години ти беше моят най-близък, а често и единствен приятел. Но после се запиля по света да търсиш любимата си Пеша и оттогава не чух нищо за теб. От две години се чудя къде си, докато не прочетох във вестника, че си умрял. И повярвах! Знаеш ли какво ми беше? Колко много плаках? А сега се оказва, че съвсем не си умрял. И не само че не си умрял, но и живееш само на няколко метра от мен! Разхождаш се из коридорите, разговаряш с изкуфялата стогодишна леля Мей, обаждаш се и на Хари, който едва те познава, поне не така, както аз те познавам и ето сега…

Тя прекъсна тирадата си, когато той се пресегна и я претегли към себе си.

— Мислех си, че ще бъде по-добре за всички, ако ме смятате за умрял.

— Как можа да изречеш такава глупост! — избухна Лотрис вън от себе си. Но изведнъж проумя. До този миг не се бе сетила: смъртта на най-големия й брат бе направила Тревилиън дук.

Отдръпна се, за да го погледне в очите.

— Титлата — прошепна тя.

— Точно така.

Лотрис сложи глава на рамото му. Това действително променяше някои неща.

— Няма да хареса на мама — каза Лотрис тихо. — Няма да й хареса, че не Хари е дук.

— Не се стремя към титлата — прошепна Тревилиън. — Никога не съм я искал. Хари е идеалният дук. Ходи на лов, дава празненства и е в състояние да дреме в Горната камара сред изтънчена компания. Аз не бих могъл. Тази роля ми е чужда.

— Но, Уили… — започна тя.

Той притегли главата й към гърдите си и я погали по косите.

— Не, наистина не я искам. Хари обеща да финансира бъдещите ми експедиции и това е всичко, което желая. Имам много планове за живота си, но в тях не влиза да умирам от скука в някоя от къщите ни, женен за най-богатата наследница, която съм успял да прелъстя.

Вече втори път намекваше за Клер.

— Запозна ли се с нея? С Клер, искам да кажа?

Този път Тревилиън се забави толкова много с отговора си, че Лотрис го погледна въпросително. Винаги — още от дете — очите му бяха такта. Дори си мислеше, че точно очите на Уили вбесяваха най-много майка им. Те бяха толкова пронизващи, толкова блестящи и странни. Човек не можеше да ги разбере, ако не познаваше добре Уили. Когато той беше на дванадесет години баща им му разреши да се върне за известно време в къщи. Но той остана само две седмици, тъй като го хванаха, че нощем влиза в подземието на църквата. Уили обясни, че търсел гробници. На следващата седмица той проникна през прозореца в пансиона на една вдовица. Разказваха, че там уж се вършели неприлични неща. Баща им не можа да прости на Уили това второ прегрешение и го изпрати обратно при дядо му. Имаше и други посещения на Тревилиън в родителската къща, но хлапакът всеки път успяваше така да вбеси баща си, че той на бърза ръка го отпращаше.