Джуд Деверо - Дукесата

Малкият брат очевидно не искаше да си спомня шумотевицата, която майка му вдигна заради Кинкейд. Разбира се, това беше много отдавна и на Хари му се струваше, че сега положението е съвсем друго.

Тревилиън заговори съвсем тихо.

— Лий е в затвор. Само че ти не го забелязваш. И ако не направиш нещо, и твоята малка годеница ще се превърне в затворница.

— Прекалено много си стоял на слънце — отвърна уморено Хари. — Аз ще се оженя за Клер и всичко ще бъде наред. Мама каза, че Клер й допада и че ще ми бъде добра съпруга. Убеден съм, че двете ще станат приятелки. Както мама и Лий. Сега ще бъдеш ли любезен да си тръгнеш? Смятам да поспя още малко. — Хари придърпа завивката и затвори очи.

Тревилиън се чудеше какво да каже на брат си, за да му обясни по-добре положението. Но усещаше, че няма смисъл. Хари не беше в състояние да повярва в нещо лошо за майка си.

Тревилиън се беше надявал поне малко, че ще успее да го вразуми. Тогава с чиста съвест щеше да се върне към работата си — със съзнанието, че се е отплатил на Клер за помощта й.

Идеята беше прекрасна. Толкова прекрасна, че не беше повярвал в осъществяването й нито за миг. Защото Хари предпочиташе да не прави нищо. Той оставяше нещата сами да се подреждат.

Тревилиън си спомни за Клер. Представи си нейните танци. Ако се омъжеше за Хари и заживееше в това свърталище на омраза — щеше ли после да стане като Лотрис? Сянка на самата себе си… Щеше ли да се огъне пред дукесата и да изпълнява заповедите й? Беше казала на Мактарвит, че той ще може да краде телета, колкото си иска. Но Тревилиън знаеше, че половин година след сватбата Мактарвит вече няма да бъде в земята на Монтгомъри.

Облегна се в креслото. Не искаше да се забърква в тази история. Предпочиташе да се върне в стаята си и да продължи да пише. Имаше толкова много работа. Не го беше грижа за роднините му. Харесваше му, че го смятаха за мъртъв. Това му развързваше ръцете.

Но, от друга страна, си помисли за сестра си. Не беше я виждал, откакто се върна — нито в къщата, нито навън. Според Клер Лотрис била най-нещастната жена, която американката бе срещала през живота си.

Хвърли поглед към Хари, който спеше дълбоко. Явно нямаше да подкрепи Клер срещу старата дукеса. Сегашното положение бе напълно в негов интерес. Защо да си разваля спокойствието?

Но какво да направи той, Тревилиън? Да се върне в кулата при ръкописа си и да остане там? Отново да се изолира от всичко наоколо? Е добре, Хари щеше да се ожени за своята американка и я остави сама в борбата й срещу свекървата. Но Клер беше силна и здрава млада жена и ако не друго, то поне щеше да надживее старата вещица.

Тогава щеше да прави каквото си иска.

Отново си спомни рисунките, които му беше пратила. Прекара длан по лицето си. Ами ако след десетина години се върнеше и завареше как примирената Клер носи подноси в стаята на свекърва си? Щеше ли съвършеният й съпруг въобще да забележи, че са сломили духа на жена му?

Тревилиън се изправи и тръгна към вратата. Трябваше да поговори с Лотрис. Може би пък не беше толкова нещастна, колкото Клер си мислеше?

Увита като пашкул в леглото си, отначало Лотрис не обърна внимание на поскърцването. Но и в полусън знаеше, че всеки шум означава тревога от стаята на майка й. Какво ли искаше пак? Да й разтрие краката? Да й реши косите, докато заспи? Да донесе гореща вода или може би чай? Или пък да й чете на глас? Понякога Лотрис си мислеше, че старата и среднощ само това прави — чуди се с какво още да я измъчва. Чичо й Джеймс веднъж беше казал, че Юджени въобще не спи, защото и най-злият човек не може да се сети за толкова пакости, ако не мисли за тях всеки ден по двадесет и четири часа.

Лотрис отметна завивката и със затворени очи стъпи на пода. Едва когато през миглите й проникна светлина, тя погледна. Старата тайна врата в ламперията зееше отворена и до нея, с горяща свещ в ръката, стоеше духът на мъртвия й брат. Лотрис притисна кокалчетата на пръстите си към устата си, за да не изпищи, мушна се обратно в леглото и понечи да се завие през глава.

Призракът й се усмихна.

Лотрис искаше да избяга или поне да извика, но не можеше да издаде нито звук. Ужасът парализираше езика й.

— Но, мила — усмихваше се духът — това съм аз.

Лотрис лежеше трепереща и гледаше втренчено нашественика. Примигна няколко пъти. Той не приличаше на призрак, а на мъж от плът и кръв, проникнал в стаята през забравената от години тайна врата. Тя бавно седна в леглото и той пристъпи към нея.