Джуд Деверо - Дукесата

— Истински съм — каза той. — Поне доколкото някога съм бил.

Тя го разгледа по-внимателно. Нима беше нейният брат?

— Уили? — прошепна тя.

Той кимна още веднъж, после се озова при нея. Лотрис разтвори ръце и той зарови лицето си в шията й, докато тя скри своето в косите му.

Той беше реален. Ох, слава на Бога и на всичко свято — той наистина беше жив!

Лотрис заплака. Отначало сълзите се стичаха безшумно от миглите й, но после, докато галеше ръцете и гърба му, сякаш за да се увери в неговата реалност, тя зарида.

— Успокой се, мила, аз съм тук — прошепна Уили и я притисна към себе си.

Носеше чудноват копринен халат и меки ботуши на краката. С помощта на палеца на левия си крак смъкна десния си ботуш, после и левия, пъхна се в леглото при Лотрис и я взе в прегръдките си, сякаш беше едновременно брат и любовник. Отначало се опита да я успокои. Но като видя, че тя не може да спре, остави я да се наплаче, само я притисна по-силно до себе си.

Мина много време, докато пороят от сълзи поутихна. Тогава Лотрис усети колко приятно и утешително й действа прегръдката му. От години не беше чувствала с кожата си топло човешко тяло. Уили бе по-голям от нея само с една година и като деца двамата бяха много близки. Големият им брат Алекс, бъдещият дук, беше прекалено зает със себе си, за да си губи времето с едно момиче. Но тя и Уили бяха приятели.

Не го беше виждала, откакто едва деветгодишен го изгониха от къщата. Това беше най-черният ден в живота й. Какво бе лицето на Уили, нейният приятел, най-скъпото й същество на света, когато за последен път я погледна от файтона! Докато беше жива, нямаше да забрави тази гледка. Тогава баща й каза, че Уили ще се върне отново след няколко месеца, но Лотрис погледна строгото лице на майка си и разбра, че брат й нямаше да живее повече с тях. Беше извършил непростимото престъпление да се противопостави на майка им. Не я слушаше и се надсмиваше над нейните наказания, предупреждения и закани. Но, разбира се, майката победи, тъй като в крайна сметка Уили беше само едно малко момче. Бащата се интересуваше само от наследника си Алекс, бъдещия дук, и според Лотрис в душата се би доволен, че непослушният Уили няма да му създава повече неприятности.

— Наистина ли си ти? — прошепна тя, опитвайки се да овладее хлипането си.

— Истински и действителен.

Ръцете му я обгърнаха, а гърбът й лежеше върху гърдите му, когато я притисна към себе си. Когато бяха деца, майка им наказваше Уили за най-дребното провинение с камшик. Според Лотрис тя беше особено жестока, защото вторият й син не плачеше. След ударите, които получаваше от майка си, той си тръгваше изправен и с нещо като усмивка на лицето, за да покаже, че не го е заболяло. Но когато през нощта Лотрис се промъкнеше през тайните коридори в стаята му и легнеше при него, той се притискаше към нея и ридаеше. Плачеше и питаше: „Защо толкова ме мрази?“ Лотрис не знаеше какво да му отговори.

— Вестниците писаха, че си умрял. Издъхнал си бил от треска, преди да стигнеш до Пеша. Бил си твърде болен, за да…

Ехидният му смях заглуши думите й.

— Нужно е нещо по-силно от треска, за да ме погуби. Известно време бях болен, по-скоро мъртъв, отколкото жив, но се оправих. Останах там, докато бях в състояние да се кача на някой проклет кораб. И ето ме тук.

Лотрис взе една от дланите му и я притисна до бузата си. Разбира се, бе чула, че преди месеци Джек Пауъл, спътникът на Тревилиън, се е върнал в Англия с новината, че пръв и единствен е проникнал в тайнствения град Пеша. Според Пауъл капитан Бейкър бил твърде болен, за да дойде с него. Състоянието му било толкова тежко, че се наложило да го носят през целия път обратно до морето и той умрял тъкмо преди да се качат на кораба за Англия.

— Къде си отседнал? — попита Лий.

Той се поколеба, преди да отговори.

— В стаята на Чарли.

Лотрис помълча малко. После се опита гласът й да прозвучи леко и безгрижно:

— Отдавна ли си тук?

— От няколко седмици.

Тя разбираше какво значи това. През всичките тези дни той не беше пожелал да я види. Питаше се дори дали не е идвал и преди в къщата, без тя да подозира.

— Какво те води сега в моята стая? — попита Лотрис бодро, като се мъчеше да скрие обидата си.

Тревилиън, който винаги отгатваше мислите й, се изсмя. Смехът му бе толкова дразнещ, че направо я вбеси.

Лотрис се изтръгна от прегръдките му, грабна една възглавница и го удари по главата.

— Как можа да ме оставиш да мисля, че си умрял? Можеш ли въобще да си представиш колко страдах? Писмата ти бяха единственото мое нещо, което съм притежавала в живота си. Пазя ги всичките като светиня.