Джуд Деверо - Дукесата

Лотрис погледна объркано брат си.

— И Хари какво? Та той не знае името на собствения си слуга, който го обслужва от десет години.

— Братлето ни се изхитрило да вземе със себе си Чарлз. Старият Мактарвит ми разказа, че Клер сметнала Хари за изключително скромен човек, тъй като през цялото време оставял служителя си да отговаря на въпросите й.

Лотрис се изкиска неудържимо, после се сети, че не беше се смяла от много, много отдавна. Единствената радост в живота й през тези години бяха писмата на Уили — чрез тях се чувстваше участник в приключенията му, те й даваха усещането, че живее. Той почти не споменаваше бедите си — е, ставаше ясно от време на време, че го боли нашареният от дядото гръб или че е измършавял като караконджул, тъй като го държали с дни на хляб и вода. Но в повечето случаи писмата му преливаха от остроумни наблюдения и авантюри.

— Разкажи ми още нещо за Клер.

Тревилиън си пое дълбоко дъх.

— Срещнала се е с майка ни.

— Мама може да бъде много обаятелна, когато поиска.

— Но не и този път. Със сигурност е знаела повече за Клер, отколкото американката за нея. Мисля, че старата усеща силата на Клер.

— Силата ли? Къде виждаш сила у нея? Мама успява да я унижи по всякакъв начин. Явно не са я пускали в трапезарията, щом е закъснявала. А моята прислужница ми каза, че старата Роджърс се била качила на главата на Клер. Хвалела се в кухнята, че я командва за всичко. Сигурно я шпионира и донася на мама.

— О, сигурно я шпионира. — Тревилиън се загледа замислено пред себе си. — Питаш ме дали у Клер има сила. Да, има, макар че може би не я съзнава. Силна е със своя усет за хората.

— Е, не бих го нарекла точно сила… — отвърна Лотрис скептично. Беше преживяла достатъчно, за да знае, че човек прави каквото може, за да оцелее.

— Трябваше да я видиш у Мактарвит — каза Тревилиън. — Направо взе ума на стареца. И селяните я обожаваха. Оказаха й такава почит, с каквато кой знае откога не са удостоявали някого от нашето семейство.

Лотрис се отдръпна от него и го изгледа.

— Уили, ти си влюбен в нея.

Той я притисна към себе си.

— Не ставай смешна! Тя е дете, освен това е влюбена в Хари и иска да стане дукеса… — Той продължи през смях: — Не, скъпа сестричке, не съм влюбен в нея. Искам само да си отмъстя…

— На мама? — притаи дъх Лотрис.

— Че на кого другиго?

— Ще ти помогна — каза сестра му тутакси. — Ще я убием ли? Може би ще и сложим екзотична отрова в храната?

Тревилиън се изсмя.

— Не, няма да й се размине толкова лесно. Откакто Хари е дук, нашата майка живее с мисълта да властва необезпокоявана до края на дните си.

— Не откриваш Америка. Някой да е очаквал друго от нея? И не ми казвай, че твоята американка се надява да бъде дукесата!

— Тя не е моята американка. На Хари е. И наистина разчита, че свекърва й ще се оттегли дискретно във вдовишкото си имение. Готви се да отмени гадните правила в къщата. Намислила е с парите си да модернизира стопанството, да подобри живота на селяните, да обработва нивите и въобще да въведе всякакви американски хитрини за правене на пари.

— Боже милостиви! — възкликна ужасено Лотрис. — Тя е полудяла! Хари не й ли е казал, че…

Тревилиън я прекъсна гневно:

— Хари я е лъгал най-безсрамно и й говорил само каквото му изнася. Обещал й, че след сватбата е свободна да прави каквото си иска.

Лотрис въздъхна.

— Току-виж наистина си го мисли. Той прави само това, което си иска. И смята мама за ангел. Изобщо не проумява защо другите не споделят мнението му.

— Така е.

— Горката Клер — поклати съчувствено глава Лотрис. — Толкова е сърдечна и открита. Майка й е ужасна жена, много проста. Обръща се към Хари по невероятен начин, нарича го „Ваша чест“ и „Ваше светейшество“. Нашите лели й се присмиват безмилостно. Убедена съм, че й разправят само лъжи и после умират от смях зад гърба й.

Тревилиън се намръщи загрижено.

— А баща й?

— По-мързелив е и от Хари.

— Господи! — възкликна Тревилиън недоверчиво. — Бях останал с впечатлението, че той е силната фигура в семейството, но положението се оказва по-лошо, отколкото си мислех. — Той сложи ръце върху раменете на Лотрис и я отдалечи от себе си. — Мила, мисля, че е крайно време да предприемем нещо. Срамота е да скръстим ръце и да гледаме отстрани как съсипват момичето в тази къща.

Лотрис ядосано се изтръгна от ръцете му. Бе помислила, че замисляното отмъщение към майка им е нещо като начин да изразят чувствата си, но сега тя виждаше, че той говори напълно сериозно.