Джуд Деверо - Дукесата

Когато стигна ключицата, забеляза първия белег. Стресна се въпреки белезите на лицето му. Продължи да разкопчава ризата и откри още два белега. Тогава събра смелост и смъкна ризата докрай.

Гърдите му бяха мършави, но много мускулести. Колкото и слаб да беше в момента, очевидно бе човек, свикнал с големи физически усилия. Но онова, което особено я заинтригува, бяха многото светли белези по ребрата му. Докосна замислено браздите в кожата. Предполагаше, че са прободни рани с нож. Как ли ги е получил, питаше се тя.

Отстъпи крачка назад от леглото и се опита да си представи какво ли се е случило. Неочаквано й се прииска да го съблече напълно, за да види какво още са му сторили. Извика Оман.

— Помогнете ми да го съблека — каза тя и отбягна погледа на човека. Дано не си помислеше нещо лошо за американските момичета.

Тревилиън изстена, когато Оман с помощта на Клер успя да свали ризата от тялото му. По гърба му белезите бяха още повече. Четири от тях бяха в една редица, която се извиваше като дъга от гръбначния стълб през лявото рамо. Дали не бяха от нокти на голям хищник?

Клер отпрати Оман и се зае да измие и гърба на Тревилиън. После отвори шкафа до стената и намери там чиста риза. Беше доста странна риза, от фин памучен плат и щампована с малки кафяви и бели фигурки на хора. С неимоверни усилия успя да му я облече и тъкмо свърши, той започна отново да трепери. Без да се замисля, Клер легна отново при него, притисна го към себе си, погали го по челото и се опита да го успокои. Тревилиън се мяташе, разтърсван от нов пристъп на треска.

Той бавно идваше на себе си. Беше му трудно да си спомни къде се намира. Отначало му се струваше, че е отново в Пеша и че балдахинът над него е от леглото на Ниса.

Но когато извърна глава и видя каменните стени и тъмната, строга дъбова ламперия, отново си спомни всичко. Със сигурност главата му почиваше върху твърда женска гръд. Обърна се и видя, че Клер го притискаше в прегръдките си, преметнала крак върху тялото му. Тя спеше, но когато той се размърда, отвори очи и му се усмихна.

И така естествено, както денят сменя нощта, той сложи ръка на гърдите й и я целуна по шията.

За миг Клер затвори очи, усетила устните му по кожата си. Несъзнателно разтвори бедра, а Тревилиън се претърколи върху нея. Внезапно той се преобрази от болно дете в страстен мъж.

Устните му милваха шията й нагоре към ухото. Захапа меката висулка, докато ръката му галеше ненаситно гърдите й. Клер изви гръбнак срещу него.

Дланите му се спуснаха надолу по хълбоците й и погалиха бедрата, но той се спря, улови брадичката й и я накара да го погледне. Изглеждаше решен да й докаже, че не е безпомощният болник, а е той, Тревилиън.

Тя прочете зова в очите му и го отхвърли. Обърна глава настрани.

— Не — прошепна тя.

Без да каже нито дума, Тревилиън се отдръпна и Клер се изправи. Ръцете и тялото й трепереха неудържимо. Час по-скоро трябва да се махам от тук, помисли си тя и тръгна към вратата.

— От колко време си тук? — попита Тревилиън.

Тя се спря насред стаята.

— Две нощи и един ден — отговори тя, все още неспособна да овладее треперенето си.

— И се грижеше съвсем сама за мен?

— Оман ми помагаше. — Клер си пое дълбоко дъх, за да се успокои.

— А какво казаха онези, от къщата, за отсъствието ти? Навярно Хари се е тревожел.

Клер разбираше защо й задава един след друг тези делнични въпроси — боеше се тя да не си отиде, искаше да я задържи поне още малко.

— Никой не знае, че бях в твоята стая. Сестра ми убеди всички, че съм много, много болна и не бива да ме безпокоят. Сигурно е разправяла, че съм пипнала едновременно едра шарка и холера — или някоя друга ужасно заразна болест. — Гледаше го за пръв път открито. Никога не беше забелязала, че има толкова гъсти вежди.

Той се усмихна.

— Ти си наистина невероятна и имаш прелестна сестра.

— Тя не го направи безкористно. Отмъкна смарагда на Оман за три дни, а от мен поиска колието ми с рубините.

— И ти й го даде?

— О, да. Не харесвам рубини, приличат ми на капки кръв. Смарагдите са много по-хубави. Нежни като пролетна зеленина.

Той затвори очи и се отпусна върху възглавниците.

— Благодаря ти.

Тя още усещаше устните му върху шията си.

— Мисля, че сега си по-добре. Оман ми каза, че след пристъпите бързо се оправяш. Вече трябва да тръгвам.

Той я погледна с умоляващ поглед.

— Моля те, не си тръгвай.

Клер беше сигурна, че той твърде рядко употребяваше думата „моля“…