Джуд Деверо - Дукесата

Имаше смисъл в това, което казваше, и Тревилиън знаеше, че сигурността й не е застрашена от изражението на стареца беше ясно, че е готов да я брани с цената на живота си, което обаче не означаваше, че Тревилиън трябва да я остави сама из шотландските планини. Доколкото познаваше Клер, тя беше способна да падне в торфено езеро, да яде до пръсване, или да се напие до несвяст. Във всяко друго отношение бе в безопасност.

— Ще остана — отсече той.

Тя му се усмихна и пъхна ръка в неговата.

— Ще ви се отрази добре, ако малко си подадете носа от вашата кула — каза тя, отстъпи крачка назад и го погледна. — Всъщност знаете ли, че сега изглеждате много по-добре, отколкото онази сутрин, когато се запознахме? Кожата ви вече няма зеленикав оттенък. — Тя улови брадичката му и огледа лицето му отляво и после отдясно.

Докосна го и веднага осъзна, че не бива да го прави. Беше се стоплила от яденето, от уискито и от гостоприемството на Мактарвит и чувстваше Тревилиън само като близък човек. Докосването й беше като сестрински жест, с който искаше да го ободри, задето с всеки изминат ден изглежда все по-добре — но когато допря кожата му, той я изгледа толкова настойчиво със странните си очи, че тя се отдръпна.

— Аз… хайде да видим какво ни готви лорд Мактарвит.

Тревилиън се усмихна. Добре разбираше чувствата й в този миг. И какво чудно имаше? Беше млада и здрава, а той, макар и няколко пъти да го нарече „старец“, бе в разцвета на силите си. Усмихнат я последва навън. Изведнъж му се зави свят и се улови за рамката на вратата. За миг се поколеба, защото му костваше усилие да загърби уюта, топлината в къщата, и да се изложи на студа, който го пронизваше до мозъка на костите. Маларията беше напаст, от която нямаше спасение.

Напуснаха колибата в ранния следобед, а се върнаха късно вечерта. Тези часове Тревилиън прекара седнал върху влажната земя в напразни опити да се запази с дрехата на баща си от хапещия студ. На поляната около Клер прииждаха все повече шотландски мъже и жени. Агнъс беше намерил отнякъде гайдар, после дойдоха още двама. Някой кръстоса два ръждиви стари меча на земята и младо момиче затанцува върху тях. Клер попита девойката дали може да я научи на танца с мечовете.

Тревилиън се облегна на стената и загледа как Клер подскача чевръсто над мечовете. Бързо усвояваше сложните стъпки и фигури и два часа по-късно вече танцуваше доста прилично. Тримата гайдари — чаровници като почти всички шотландци — ускориха ритъма, докато Клер заподскача толкова бързо, че полите хвърчаха около бедрата й.

Тревилиън влезе в обичайната си роля на наблюдател. При многобройните си пътешествия беше присъствал на безброй празненства и беше видял какво ли не. Както каза и Клер, беше ставал свидетел на безброй жестокости. Веднъж диваците, за да отпразнуват пристигането му в тяхното африканско село, разпънаха на кръст един човек. Беше видял стотици кервани с роби. „Цивилизованият“ свят се ужасяваше от варварството на робовладелството, но Тревилиън би могъл да възрази, че робството е нищо в сравнение с онова, което всеки ден се разиграваше в селищата на примитивните племена.

Някой се грижеше чашата му с уиски да бъде винаги пълна. Мъжете тук започваха да пият уиски от сутринта и не спираха до вечерта. Но човек твърде рядко можеше да срещне пиян шотландец, тъй като в суровия планински климат тялото имаше нужда от много повече енергия и алкохолът бързо се разграждаше.

Тревилиън седя с часове така, отпиваше от чашата си с уиски и наблюдаваше как хората се смеят и пеят. Не мина много време и надойде още народ от околните паланки и махали, някои доста отдалечени от къщата на Мактарвит. Изглежда някакви си десетина мили бяха за шотландеца като една крачка.

А Клер — Клер наистина приличаше на шотландка, дори повече, отколкото той, Хари или който и да е друг обитател в Брамли Хол. Колко време беше минало, откакто някой от семейството бе излязъл извън имението? Когато на Хари му потрябваше нов костюм или приключение — той запрашваше за Лондон. Другите се местеха от едно имение в друго, без да променят ни най-малко начина си на живот. Името Маккарън бе шотландско и носителят на титлата беше същевременно и главатар на клана, но отдавна вече този факт нямаше никакво значение за фамилията. Бащата на Тревилиън наистина много говореше за традицията, но само на най-големия си син — на онзи, който някога щеше да стане дук. А с Тревилиън въобще не разговаряше — освен за лошото му държание, когато пак беше изял нещо без разрешение. Най-големият син беше любимецът на бащата, а пък майката обичаше само Хари. За Тревилиън и двамата почти не се грижеха и той, оставен на самотек, можеше да трупа колкото си иска житейски опит.