Джуд Деверо - Дукесата

— Ха-ха! — прихна Клер. — Вие не познавате капитан Бейкър, както аз го познавам.

— Наистина ли?

— Не ми се присмивайте. Капитан Бейкър е бил твърде суетен човек.

Тревилиън я погледна изненадан.

— Какво общо има тук суетата?

Тя въздъхна.

— И още как. В първото си пътешествие Бейкър натрупва знания и опит. Той вече е разбрал в какво е сбъркал и къде е истинската Пеша. Връща се в Англия, решен да събере пари за новата си експедиция и да я организира този път без грешка.

— Какво общо има всичко това с неговата суетност?

— Само си помислете! След като е хвърлил толкова много усилия да се приготви този път безупречно и е вложил цялата си амбиция да открие Пеша — нима е правдоподобно да отстъпи другиму възможността пръв да стъпи в нея?

— Ако е бил болен и сам не е можел да отиде в града, бил е принуден да го направи. Допускате ли, че би предпочел никой да не стъпи в града, щом той не може? Толкова себичен ли е бил според вас?

— Не себичен. Той е бил… — … суетен.

— Вече го казахте.

— Защо се засягате? Казах само, че не вярвам, дето капитан Бейкър не е бил в Пеша. Мисля, че този Пауъл лъже. — Тя го последна обезсърчена. — Или смятате, че Пауъл може да е убил капитан Бейкър, за да си присвои бележките му?

Тревилиън направи гримаса и отново й обърна гръб.

— Някой ден ще трябва да посетя Америка, за да видя развинтената фантазия тамошен специалитет ли е.

— Мисълта ми не е толкова налудничава, както я изкарахте.

— И какво ще постигне Пауъл, ако открадне бележките на Бейкър и излъже света?

— Престиж. Почести. Орден от кралицата. Да не говорим за парите, които ще потекат.

— Безсмъртие, имате предвид? Не е ли това малко пресилено?

— Не е пресилено. Първият човек, който влезе в Пеша и се върне жив оттам, ще остане завинаги в историята. — Тя сви ръце в юмруци. — Колко много ми се иска да прочета бележките на капитан Бейкър! Той би разказал истината за Пеша. Този Пауъл не е в състояние да го направи.

— Защо да не може? Ако е видял града, спокойно би могъл да го опише.

— Но той не го е видял. Не може да го види. Никой не може да престъпи прага на този свещен град, ако няма душата, очите и ума на истински негов жител. Само капитан Бейкър е отговарял на изискванията. А Пауъл е един обикновен човек, нищо повече.

— Нима Бейкър не е бил обикновен човек?

— Не. Капитан Бейкър е бил велик човек и само такъв е можел да стъпи в Пеша. От малкото неща, които съм чела за Пауъл, зная, че владее едва пет или шест езика.

— Което според вас значи, че е полуграмотен.

— Непрекъснато ли имате нужда да се надсмивате?

— Да — отвърна той искрено. — Докато вашият капитан Бейкър несъмнено никога не го е правел.

Известно време тя размишлява върху думите му.

— Мисля, че капитан Бейкър по начало е бил студен човек. И точно това го е направило толкова добър наблюдател. В състояние е бил да опише хладнокръвно невероятни жестокости. На повечето от нас, обикновените простосмъртни, би ни прилошало или щяхме да си изплачем очите, или щяхме да се опитаме с всички сили да променим поведението на диваците. Но Бейкър е наблюдавал всичко, без да му трепне окото.

— Мисля си, че все пак не е бил чак толкова безчувствен — възрази Тревилиън тихо.

— Не, капитан Бейкър е бил необикновен човек и заслужава да остане в паметта на човечеството, но много се съмнявам, че е имал сърце за ближните си. — Тя вдигна глава. — Гледайте, гледайте! Там се вие дим. Това ли е къщата на Мактарвит?

— Да — каза Тревилиън, все още погълнат от мислите си. — Тя е.

— Е, тогава да побързаме!

Беше тъй вглъбен в себе си, че когато изстрелите изсвистяха във въздуха, едва успя да реагира и да я дръпне долу на земята.

Странно е как двама души могат да гледат едно и също нещо, но да го възприемат по съвършено различен начин. Когато Клер видя пред себе си Ангъс Мактарвит, висок около метър и шестдесет и с биче телосложение, тя разбра, че пред нея най-сетне стоеше истински шотландец — човек, който не носи килт, за да хвърля прах в очите на хората, а защото това беше дрехата, която винаги е носил, както и неговите прадеди от незапомнени времена. Мактарвитови вероятно не бяха свалили килта и по времето, когато Англия, в поредния си напън да подчини шотландците, им беше забранила да носят националната си дреха.

Тревилиън, напротив, виждаше злия дребосък, който не знаеше какво е да делиш своето с други хора, или, не дай си Боже, да подариш нещо — човек, който с еднакъв успех би могъл да бъде на тридесет и пет и на сто и пет години. Беше невъзможно да се определи възрастта му и защото беше опушен в кафяво от торфа, който използваше за дестилирането на своето уиски. Торфена беше и водата, с която правеше уискито. Той не я пиеше и съвсем определено никога не беше се къпал в нея.