Джуд Деверо - Дукесата

Два часа по-късно почти съжаляваше, че прие предложението толкова възторжено. Наложи се да върви подир Тревилиън ту нагоре, ту надолу, през гори и потоци. Той я нахрани с парче сух твърд хляб, който носеше в кожената си чанта, и на два пъти й услужва с тежкия си бастун.

— Защо носите този железен прът? Дървеният бастун не би ли ви вършил същата работа?

— Трябва да си възвърна силата — каза той през рамо.

Щеше й се да го попита за болестта му, но не го направи, тъй като от опит знаеше, че той не обича да му напомня за нея.

След като вървяха запъхтени три часа, приседнаха на една скала и Тревилиън извади от кожената си чанта фурми. Той се намръщи, когато тя се нахвърли лакомо върху тях, гълтайки ги почти без да ги сдъвче.

— Когато снощи вечерта се върнах в стаята си, под възглавницата ми имаше вестник.

— И кой, мислите, го е сложил там? — попита той.

— Първоначално предположих, че сте вие, макар и да не знаех, че разполагате с такива фантастични начини да се промъкнете незабелязано в стаята ми. — Тя се изсмя при вида на гордата му усмивка. — Знаете ли кой може да е бил според мен? — За по-голям ефект тя поизчака. — Лотрис.

Тревилиън погледна към хълмовете, където нежният пурпур на плевелите се смесваше със сиво-зеленото на скалите и тревите. Спомни си за засмяното момиче от своето детство, което се беше превърнало в самотна жена, която сега не излизаше от стаята си и се подчиняваше на майка си като кученце.

— Лий е способна на това. У нея има нещо бунтарско.

— Трудно ми е да повярвам. — Клер му разказа как предния ден, без да иска обиди с нещо Лотрис. — И само я попитах как е майка й.

— Забранено е да се споменават болестите на старата дама. Поне сред повече хора и на висок глас.

Клер излапа последната фурма и тръгна към потока да пие вода.

— Защо е кафява водата?

— Тече през торф — отговори той нетърпеливо. — Това придава особен вкус на уискито. Доброто шотландско уиски не може да се вари никъде другаде по света, защото само тук има такава примесена с торф вода. Готова ли сте да тръгваме?

Тя кимна.

— Та снощи вечерта прочетох вестника и няма да ми повярвате какво открих в него.

— Че Кембълови отново се бунтуват?

— Не бъдете толкова циничен. Не ви подхожда, макар и да съм убедена, че цинизмът ви е вроден. Наистина ли по рождение приемате, че светът е лош, или по-късно сте придобили тази нагласа?

Той се обърна и я изгледа с присвити очи. Клер се усмихна самодоволно. Изпитваше удоволствие да пробива грубата му черупка.

— Прочетох, че някогашният спътник на капитан Бейкър Джек Пауъл ще изнесе доклад пред Кралското географско дружество за тържественото си влизане в Пеша.

— Наистина ли? — отвърна Тревилиън тихо. — И смятате да присъствате на доклада му?

— Шегувате ли се? Изобщо не вярвам, че този човек някога е бил в Пеша!

Тревилиън спря като гръмнат, обърна се към нея и я изгледа продължително.

— И защо мислите така?

— Просто познавам капитан Бейкър.

Той й обърна гръб, за да не види усмивката му.

— Наистина ли?

— Няма нищо смешно. Просто не мога да повярвам, че капитан Бейкър не е стигнал до Пеша.

— Имаме още около час път. Защо не ми разкажете как сте стигнали до този извод? Може би така времето ще мине по-бързо, а и смехът е здраве.

— Не би трябвало нищо да ви разказвам, щом сте такъв, но хайде, от мен да мине. Най-напред трябва да разберете какво е значела Пеша за капитан Бейкър. Знам, че за останалия свят това е само една легенда, едно екзотично име… — Гласът й заглъхна.

Той й се усмихна по познатия й подигравателен начин.

— … което събужда най-сладостни представи, нали? Там бляновете стават действителност. Град на приказните богатства, в който жените са фантастично красиви и не носят нито корсети, нито турнели. Град…

— Ще ме оставите ли да продължа? Та капитан Бейкър е искал да открие този град. Искал да бъде първият чужденец, влязъл в него и доказал съществуването му. Защото за всички Пеша е била само една легенда — нещо като Атлантида. Капитан Бейкър посветил три години от живота си в търсенето на този град. Четох колко болен и разочарован е бил, когато се върнал от първото си пътешествие, без да я намери, но се заклел, че ще направи нова експедиция. Бил си внушил, че ще умре, ако не я открие.

— И накрая наистина умрял.

— Не, той умрял едва когато се връщал от втората си експедиция. Аз вярвам, че той е бил в Пеша.

— Пауъл твърди друго. Според него Бейкър бил твърде болен, за да влезе в града и останал в бивака, докато той, Пауъл, отишъл сам в Пеша.