Джуд Деверо - Дукесата

— Не ми казахте, че са ви дали Роджърс за камериерка.

Клер положи неимоверни усилия да не извика, когато съзря Тревилиън в древното шотландско одеяние. За нейна почуда краката му не бяха слабовати, както очакваше, а мускулести като на човек, който е прекарал живота си в скитане из планините. Носеше килта с грациозността и непринудеността на мъж, който е роден в него — сякаш от дете не е носил нищо друго. Отново в главата й зазвучаха гайди, но те свиреха старите мелодии, не новата, модерна музика, която чу, когато видя за пръв път Хари в килт. Това сигурно се дължеше на факта, че Тревилиън беше по-възрастен от Хари.

Клер тръсна глава, за да пропъди мислите си.

— Госпожица Роджърс…

— Истинско чудовище, нали? Като деца какво ли не правехме, за да я уплашим.

— Без голям успех, струва ми се.

— Без никакъв успех. — Той се наведе над нея и Клер се отдръпна с притаен дъх. Нима щеше да се опита да я целуне?

Той не направи нищо. Прошепна й на ухото:

— Готова ли сте да дойдете с мен при Мактарвит?

Когато се отдръпна от нея, тя премигна няколко пъти, без да откъсва очи от устните му, които бяха още толкова близко до нейните.

— Наистина ли ще ме вземете със себе си? — попита като десетгодишно дете.

— Стига да се облечете бързо. Не понасям да ме карат да чакам дълго.

Едва не го блъсна, толкова пъргаво скочи от леглото си и изчезна зад паравана.

— Дрехите ми! — прошепна тя малко по-високо. — Подайте ми дрехите!

— Излезте и си ги вземете сама! — подхвърли той лукаво. — Уверявам ви, че няма да ви изнасиля.

Клер надникна зад паравана и запуши устата си с ръка, за да не се разхихика.

— Няма да го направите. — Той говореше като подлеца от мелодрамите, а Клер знаеше добре как завършват такива пиеси: героинята ражда незаконно дете, което оставя на чужди хора и умира самотна в снежна виелица. Онзи Тревилиън, който се разхождаше из стаята в прастари шотландски одежди, беше наистина опасен, но не и мъжът, който я поглеждаше сега с похотлива усмивка.

Все още развеселена, тя прекоси стаята в закопчаната догоре нощница, отиде до гардероба, извади вълнения си костюм и най-изтърканите си туристически обувки с ниски токове. Облече се по-бързо от всякога.

— Готова ли сте? — попита Тревилиън, зарадван, че закачката му я беше развеселила.

— Не — прошепна тя, — трябва и вас да ви нагласим както подобава. — С тези думи тя приглади провисналия плат под колана му и го плисира на гъсти малки гънки. Когато свърши с тях, се залови с дипленето над раменете му. Не го погледна в очите, когато закрепи катарамата.

Тревилиън затаи дъх, когато тя го докосна. Питаше се какво ли ще стори, ако обвиеше ръце около хълбоците й и я погалеше по бедрата. По всяка вероятност щеше да избяга, помисли си той, или още по-лошо — щеше да му се присмее. Как може мъж на вашата възраст да мисли за такива неща? — чуваше упрека й в ума си.

— Всъщност вие не бива да носите тази катарама, знаете ли? — прошепна едва чуто. Не й се искаше да се отдели от него. Когато го докосна, осъзна, че съвсем не беше толкова кльощав, както си мислеше. Не беше нито кльощав, нито пълен.

— Какво? — попита той и се престори, че не разбира шепота й. Наведе се по-близко до устните й.

— Това е катарамата на главатаря на клана и по право принадлежи на Хари. Тя е отличителният знак за първенство.

— Ще помисля по това — каза той и взе пръстите й в своите длани. Питаше се какво ли щеше да каже, ако й съобщеше, че в действителност той е дукът и главатарят на техния клан. Щеше ли да се хвърли в обятията му и да възкликне, че го обича и че само се е заблудила? На Тревилиън никога не му се беше налагало да прибягва към титли или рангове, за да покори жената, която желаеше. Това не влизаше в сметките му и сега.

— Готова ли сте вече? — попита той повторно и тя измъкна пръстите си от неговите.

Клер изтича към вратата, но той й даде знак с глава да го последва през тайния ходник зад огромния портрет на пралеля му. Видя как лицето й се озари в очакването на приключението. Изглежда не беше от страхливите.

Клер вървеше по петите му по мръсната, отдавна неизползвана стълба и после по обвити в паяжини тунели, докато най-сетне излязоха под открито небе през една невзрачна вратичка в самия край на източното крило.

— Чудесно — каза тя? Направо страхотно!

Той й се усмихна.

— Имате ли настроение за разходка? Но пътят до Мактарвит е доста дълъг.

— Ще вървя с удоволствие — отвърна тя и вдъхна чистия, сладък шотландски въздух.